Три крачки напред, кръгом…
Нямаше да е проблем да ликвидира жертвата.
Всеки би могъл да гръмне някой друг, ако се беше прежалил и не мислеше за последствията. Дори президентът беше лесна мишена за някой фанатик или хапльо, жадуващ лесна слава. Трудното беше да не те пипнат, да им се изплъзнеш дори когато те търсят под дърво и камък. Селки беше „неуловимата“, най-добрата, но опасността никога не бива да се подценява.
От друга страна, рискът я възбуждаше, зареждаше я с живот. Обичаше работата си заради тръпката, заради опияняващото усещане за игра с огъня, за танц на ръба на бръснача. Истината беше, че вече би могла да си даде заслужена почивка. Речеше ли, още утре можеше да е вън от играта и да живее в охолство до края на дните си. Но обичаше да изпълнява набелязаните цели и щеше да се заеме и с тази поръчка, за да закръгли тлъстата сумичка, натрупана в банката. Пък и… кого се опитваше да заблуди — беше с инстинкта на ловец и преследването я вълнуваше не по-малко от самата плячка. Ако успееше, това щеше да е коронният й номер — ликвидирането на агент от ФБР. Трябваше да успее.
Три крачки… кръгом…
Във всеки случай, планът й за действие трябваше да бъде безупречен, обмислен в детайли… и главното — никакви прибързани действия. Изпълнението трябваше да бъде брилянтно.
Преди всичко трябваше да проучи обстановката на място. За тази цел се налагаше да промени външността си до неузнаваемост и да си набави съответните документи за самоличност. Съливан се усмихна — вече предвкусваше удоволствието от пълното превъплъщение. Нямаше търпение да се заеме със задачата. Самата мисъл за това ускоряваше пулса й и караше кръвта й да закипи.
Превъплъщенията бяха нейната стихия. Тя сменяше облика си, както друга жена би сменила роклята си. Неслучайно си бе избрала името Селки.
Събота, 18.09.2010, 16:19
Лос Анджелис
Ружьо се изкачваше с ескалатора на летището към паркинга за коли под наем. Есента беше настъпила само по календар — лятото още не искаше да си тръгне и властно напомняше за себе си.
Задачата в Ню Йорк бе изпълнена в максимално кратък срок — цялото пътуване, отвличането на Луиджи Сампсън и ликвидирането му им бе отнело по-малко от двадесет и четири часа.
Остатъците от разчлененото тяло на мафиота сигурно вече бяха напълно разядени от киселината в оня контейнер. Григори Змията беше накълцал тялото на Сампсън, без окото да му мигне — чичо му беше месар и покрай него беше овладял касапския занаят още съвсем млад. Контейнерът беше в един изоставен фабричен склад в Ню Джърси и киселината в него беше толкова силна, че от Луиджи Сампсън в буквалния смисъл на думата нямаше да остане и следа.
Все пак за по-сигурно предварително бяха избили с чук зъбите му и ги бяха хвърлили през борда на ферибота „Стейтън Айлънд“ заедно с една шепа пуканки за чайките. Лакомниците нямаше и да усетят разликата.
От дегизировката на федерални агенти също нямаше и помен. Черните костюми, личните карти — всичко беше изгорено и пепелта — разпръсната. Автомобилът беше върнат на агенцията за коли под наем, а оръжията — почистени и изпратени в колет на несъществуващ адресат в щата Аризона. Накратко, бяха се отървали от всички улики.
Друг подобен случай едва ли щеше да им се удаде — хората на Геналони вече щяха да си имат едно наум. Важното беше обаче, че сто на сто се бяха хванали на въдицата. Малко им трябваше — и без това имаха зъб на федералните. Сигурно беше, че Геналони няма да повярва на уверенията им и, естествено, не би потърсил от тях съдействие за разплитане на случая. А те пък от своя страна също нямаше да се престарават за издирването на един изчезнал мафиот. Имаха си по-важни неща на главата.
Така че в крайна сметка ФБР щеше да приеме, че Геналони просто е ликвидирал един от хората си. А Геналони от своя страна щеше да е убеден, че зад всичко това стоят федералните. Това беше и целта. Геналони не беше от кротките и нямаше да остави нещата така. Ако пък нищо не предприемеше, Ружьо щеше да го стори вместо него — играта трябваше да продължи.