Това си беше стар, изпитан номер — да насъскаш две кучета едно срещу друго и междувременно да си свършиш работата. Плеханов беше играч от класа, опасен противник, който при това умееше да чака.
Но рано или късно плячката се хващаше в мрежата му.
Неделя, 19.09.2010, 02:30
Киев
Джон Хауард си помисли, че шефът на базата на ЦРУ, Морган Хънтър, започваше да го дразни. Беше около четиридесет и пет годишен мъж, все още в добра форма. Беше работил за тайните служби повече от двайсет години — в Чили, Бейрут, Москва и тук. Следователно би трябвало да си разбира от работата.
— Съжалявам, полковник — разпери ръце Хънтър. — Нямаме никаква информация за това. Внедрили сме наши хора сред местните екстремисти, но и те не можеха да ни кажат нищо повече. Разполагаме само с официалните доклади.
— Но, мистър Хънтър, губим ценно време…
— Отлично съзнаваме сериозността на положението. И точно затова имаме нужда от помощта ви.
Двамата мъже разговаряха в малката заседателна зала в приземния етаж, оборудвана с телефони, компютри, принтери и телевизионни приемници.
Изведнъж в залата се втурна Хулио Фернандес и задъхано доложи:
— Сър, мисля, че изскочи нещо…
— Докладвай, сержант.
Фернандес хвърли поглед към Хънтър и Хауард едва сдържа усмивката си. „Мога ли да говоря пред този полковник, сър?“ гласеше немият въпрос на Хулио.
Хънтър долови разменените между двамата погледи и челюстта му се стегна.
— Сър, Люси… Люси Янсен от трета група… се е запознала с един тип от нашия списък. — И Хулио връчи на Хауард списъка със заградено с червено име. — Оказало се, че и двамата знаят немски и приказката потръгнала… Били в един от местните барове и оня изпил поне пет-шест чаши водка, след което се похвалил, че в най-скоро време с едни приятелчета ще спретнат голям екшън и че го сърбят ръцете да изпробва ракетното устройство…
Хауард наостри уши.
— Та значи, нашата Люси обработва юнака… — продължи Хулио. — Току-виж сме извадили късмет.
— Възможно е — кимна Хънтър. — Но може и да е било обикновено пиянско перчене… Има ги всякакви.
— И все пак момчето е в нашия списък — замислено отбеляза Хауард. — Дръж ме в течение на тази история, Хулио.
— Слушам, сър. — Фернандес стегнато отдаде чест и излезе.
— Ще видя дали мога да получа някаква информация за този тип…
Хънтър замислено гледаше името в списъка.
— Идеята не е лоша — кимна Хауард и след кратък размисъл добави: — Между другото, съжалявам, ако съм бил малко рязък…
Кой знае, хората от ЦРУ можеха наистина да се окажат полезни.
— Разбирам ви, полковник. Няма никакъв проблем. Уверявам ви, че всички искаме час по-скоро да пипнем онези типове… И рано или късно това ще стане.
— Дай боже.
Двамата мъже се усмихнаха един на друг, този път с истинска симпатия.
Може би наистина бяха попаднали на следа, мислеше си Хауард. Интуицията му подсказваше. Чувстваше се като ловец, надушил бърлогата на звяра.
11
Неделя, 19.09.2010, 11:05
Вашингтон
Когато телефонът звънна, Алекс Майкълс беше в гаража, погълнат от любимото си занимание. Досещаше се кой би могъл да бъде и изтри набързо ръцете си в омасления парцал.
— Здрасти, тате! — звънна детски глас в слушалката.
— Здравей, дребосъче! Как я караш?
— Супер! Само дето си нараних коляното на пързалката…
— Лошо ли се удари?
— Можеше да бъде и по-лошо.
— Е, детко, нали знаеш, юнак без рана не може…
— И мама така казва.
Алекс чу отдалече гласа на Меган:
— Дай ми за малко татко, Сю!
Майкълс усети познатото присвиване в стомаха.
— Мама пита може ли да те чуе за малко…
Алекс си пое дъх и отвърна, без да издава вълнението си:
— Разбира се, миличка.
— Тогава, доскоро, татенце!
— Доскоро, дребосъче!
Мигът се проточи до скъсване… Алекс чуваше ударите на сърцето си.