— И то ако допуснем, че имаме работа с професионалист, а не с някой изпечен аматьор — кимна Майкълс.
— Доста е добър за аматьор… — замислено отвърна Гридли. — Пипа чисто и си разбира от работата. Може да направи големи поразии.
— Е, значи трябва да го пипнем колкото се може по-скоро… Има ли някакви други новини за мен?
— Не, нищо важно поне засега. Контролираме мрежата и ако някой забележи нещо нередно, веднага ще изпрати сигнал. Нали познаваш Тайрън Хауард?
— Синът на полковника?
— Същият. Свързах се и с него. Хлапето е същински гений и може да ни бъде много полезно. Обясних му за какво точно става въпрос. Той и приятелчетата му сърфират с часове из мрежата, току-виж надушат нещо… Ще проверят дори на територията на Кибердържавата.
— Кибердържава?
— Виртуална общност. Съществува сравнително отскоро, но си има доста стабилна вътрешна организация.
— Хм… интересно. А не крие ли това някаква опасност?
— О, не, поне на този етап не виждам причини за тревога… Не вярвам да са замесени в убийството на командира, нито пък да ни погаждат онези номера… В момента си имат други грижи.
— Щом казваш…
— А колкото до нашия проблем, мисля, че кълбото ще се разплете в най-скоро време… Особено ако нашият човек използва същия…
— Но не допускаш, че би го направил, нали?
— Честно казано, не. Съдя по себе си, защото аз не бих допуснал такава грешка. А той, като съдя по всичко, е поне толкова добър, колкото съм и аз.
— Не страдаш от излишна скромност… — ухили се Майкълс.
— Че защо? Не бива да подценяваме противника, нито пък себе си. Осо… — Гридли погледна часовника си и се надигна. — Време е да тръгвам. Виртуалният отдел има сбирка след половин час. Добре че съм оставил колата си наблизо и няма да ми се наложи да греба дотам.
Той придърпа въжето, скочи в лодката си и махна усмихнато с ръка на Алекс. Червеният вайпър го чакаше, паркиран недалеч, на едно от пристанищата.
Вторник, 21.09.2010, 11:50
Киев
Сбирката на терористите трябваше да започне в единайсет и половина, но Хауард предпочете да изчака двайсетина минути, в случай че имаше закъснели. Моментът за действие вече беше настъпил. Вътре в склада се бяха събрали двайсетина мъже и три жени, които на пръв поглед изглеждаха съвсем безобидни, но не току-така повечето бяха облечени в дълги шлифери и носеха калъфи за всевъзможни музикални инструменти.
Хауард беше наясно какво е съдържанието на тези калъфи — от пистолети до картечници, а по всяка вероятност имаше и гранати и други експлозиви. А нищо чудно и в самата сграда да бяха скрити още бойни снаряжения, тъй като тук беше изходният пункт за атаката срещу посолството.
Терористите се събираха на втория етаж на сградата, която отвън изглеждаше изоставена и доста запусната. Долу, на входа, откъм южната страна, остана на пост един от тях, но през другия вход, който беше достатъчно отдалечен, спокойно биха могли да се промъкнат неколцина от хората на Хауард. Той обаче реши да изчака — не искаше да рискува. Току-виж все пак бяха монтирали някаква аларма и само щяха да ги подплашат.
Затова разположиха радиопредавателите, скенерите и сензорните устройства извън сградата. Видеокамери запечатваха появата на всеки един от терористите и с тяхна помощ впоследствие щеше да бъде идентифициран всеки, успял по някакъв начин да се измъкне.
Не че имаше такава вероятност, но все пак…
Най-лесното беше да нахлуят с взлом, да метнат няколко гранати и да стрелят напосоки, докато направят всичко на пух и прах, но Хауард не би допуснал това. Не беше в стила му. Действаше решително, но не и прибързано. И не обичаше касапниците. Така че хората му засега само наблюдаваха района.
По всичко личеше, че обектът се охранява от един-единствен човек. Всички останали бяха горе и събранието всеки момент щеше да започне.
— Сержант?
— Да, сър!
— Има ли начин да извадим пазача от строя без много шум? — Въпросът прозвуча почти реторично.
— Разбира се, сър.
— Тогава действайте. Нека някой да се заеме с това.
— Слушам, сър.
— Хей, старче, къде тръгна? Точно ти ли, дето си вече вмирисан на нафталин…
Двамата мъже се ухилиха един на друг — отдавна си бяха свикнали на закачките.