Свърши си работата и се върна в леглото. Известно време полежа със затворени очи, но сънят не идваше. Най-после стана и запали лампата. Протегна се, седна на пода и започна да прави коремни преси. Направи сто и мина на лицеви опори. Редуваше ги така, докато капна и не можеше да помръдне нито едно мускулче. Понякога това помагаше — умората го надвиваше и заспиваше като пън. Ако имаше късмет.
Ако не — лежеше капнал, изтощен, но буден. Това все пак беше по-добре от кошмарите. Но пак си беше истинско мъчение.
Вторник, 21.09.2010, 11:54
Киев
— Хайде! — прозвуча командата на Хауард в предавателя и самият той пристъпи напред с изваден автомат.
— Никой да не мърда! — извика той на украински.
За миг терористите, току-що слезли по стълбата, замръзнаха на местата си. Изведнъж се бяха озовали обкръжени от цял отряд въоръжени мъже.
Първият, който осъзна ситуацията, изруга и посегна към пистолета си. Не биваше да го прави — един от хората на Хауард незабавно натисна спусъка.
И тогава настъпи суматоха… Повечето от терористите, прекалено стреснати, за да помислят, също се опитаха да извадят оръжията си. Само един измежду тях осъзна цялата обреченост на подобна стъпка и отчаяно се развика: „Не! Не!“. Твърде късно.
Хауард беше дал ясна заповед — стреляйте само в краен случай. Не им оставаше друга възможност, освен да изпреварят стрелбата на терористите.
През следващите няколко минути всичко протичаше пред очите на Хауард като в забавен кадър от някакъв филм. Той долавяше като в мъгла чаткането на автомата, задавените, обезумели от ужас викове.
… Един едър, брадат мъж беше разсечен от картечен откос в мига, в който извади автомата си…
… Другият, който крещеше „Не!“, се хвърли на пода, свит в почти ембрионална поза, стиснал главата си с ръце…
… Един слабичък мъж, започнал да оплешивява, насочи автомата си към Хауард. Всяка подробност в този миг се запечатваше в съзнанието му поразително ясно — той забеляза дори пръстена на десния показалец на терориста. Украинецът нямаше време да натисне спусъка — Хауард го изпревари и го простреля със собствения си автомат почти от упор. Видя зейналата рана на слепоочието — и пръсналия се пред очите му кървавочервен мехур…
Беше го направил на решето — при положение, че можеше да стреля само веднъж. Усещаше главата си замаяна от миризмата на барут. Ушите му пищяха.
Събитията се бяха развили твърде бързо.
Битката беше приключила и хората му отвеждаха оцелелите терористи с вдигнати нагоре ръце. Сред тях беше и оня, който крещеше панически…
Мъртви бяха девет от общо двайсет и двамата терористи. Имаше и шестима ранени — двама от които бяха в критично състояние. Никой от хората на Хауард не беше пострадал.
А той самият… беше убил човек лице в лице и миг преди това беше видял смъртта в очите.
— Сър — чу гласа на Фернандес. — Време е да се изтегляме.
— Да, сержант. Имайте готовност.
Погледна часовника си. Бяха действали изключително бързо — още нямаше дванайсет.
Имаха десетина минути толеранс, преди местните власти да се намесят според уговорката.
— Хайде, момчета — обърна се Хауард към хората си, — изнасяме се.
Той се изкашля и прибави:
— Добра работа свършихме.
Всичко беше приключило благополучно, но вместо да изпита обичайната възбуда, изведнъж се беше почувствал стар и уморен. Нищо героично нямаше в тази тяхна победа — изходът беше предопределен, всички шансове бяха на тяхна страна. Бяха по-опитни, по-добре въоръжени и организирани. Чисто и просто бяха вкарали „противника“ в капан — тоест не беше истинска битка, а по-скоро игра на котка и мишка.
Иначе казано, нямаше какво чак толкова да се гордеят.
Но поне не бяха оплескали нещата — това все пак беше нещо.