В редките случаи, когато беше изпитал някакви угризения във връзка с онова, което вършеше, телевизията винаги му беше помагала отново да се настрои реалистично и философски. Какво толкова? Смъртта и страданията бяха част от ежедневието, следователно си бяха напълно в реда на нещата. И злото, което самият той причиняваше, бледнееше и се губеше на общия фон, беше само капка в морето.
В този миг предавателят му запиука. Поредната мокра поръчка? Крайно време беше. Бездействието определено не му се отразяваше добре.
Сряда, 22.09.2010, 16:45
Вашингтон
Гола, само с една хавлиена лента на главата, Селки седеше в малката си кухничка и оглеждаше бастунчето.
Проверяваше го за пукнатини и драскотини, след което щеше да го излъска до блясък. Вършеше това най-редовно — обичаше да поддържа инструментите си в безупречен вид, в края на краищата те вярно й служеха. Пък и бастунчето беше фина направа — работа на истински майстор. Притежаваше още няколко подобни — поръчани от същата фирма, и се гордееше с тях. Бастунчето беше от светла, жилава дървесина, леко закривено в единия край като човка на фламинго. Долният му край изглеждаше безобиден, със стандартния гумен накрайник — елегантна, напълно благоприлична вещ на възрастна дама.
И все пак това бастунче имаше двойник. Другото, прилично досущ на него, беше едва забележимо по-широко и заоблено в горния край. С него Селки обикаляше по улиците на квартала, а по-заостреното пазеше за специални случаи. Нямаше смисъл да привлича излишно вниманието на някое по-наблюдателно ченге. „Бабо-о, защо ти е толкова остро бастунчето?“
Бастунчето вече светеше отвсякъде и Селки зашляпа към кухнята, където окачваше манекена, върху който се упражняваше. Днес основната й прицелна точка щяха да бъдат коленете — много уязвимо място и затова важен елемент при нападението. Едно счупено коляно свеждаше шансовете на противника до минимум.
Селки пое дълбоко дъх и застана пред манекена в изходна позиция, с бастунчето в ръце. Обичаше да работи гола — това събуждаше някакъв първичен инстинкт у нея. Усмихна се — ако щорите не бяха спуснати, щеше да представлява твърде интересна гледка за някой любопитен съсед.
А сега… да освободи съзнанието си. Съсредоточи се… Така.
Завъртя бастунчето с привично движение, придърпа го към себе си и рязко го заби в мишената.
Действаше с хъс — това беше само една тренировка, но вече я имаше тръпката, инстинктът й на ловец вече се беше събудил, а Селки не познаваше по-вълнуващо усещане от това.
17
Понеделник, 27.09.2010, 15:00
Мейнтенон, Франция
Седнал в старата камбанария, Плеханов разглеждаше маузера, модел 1898 — истинско допотопно оръжие с тегло четири и половина килограма, което обаче стреляше надалеч, и то безупречно точно. Наистина изискваше малко повече време да се презареди, но това не представляваше проблем, щом, така или иначе, държеше противника на разстояние.
Камбанарията на малкото живописно селце беше най-високото място в цялата околност и позволяваше на Плеханов да следи придвижването на настъпващите армии. Американците се бяха включили във войната малко късничко, но вече бяха тук и сега събитията щяха да вземат друг обрат.
Напоследък валеше като из ведро и войските имаха известни затруднения с придвижването, но упорито продължаваха напред, газейки лепкавата кал.
Освен американци имаше и една сборна, интернационална част — руснаци, сърби, чеченци, корейци, японци, тайландци, китайци и индийци накуп.
Плеханов свали каската си — косата му беше залепнала от пот. Беше се вживял в сценария си и пет пари не даваше, че реалните исторически факти до голяма степен се разминаваха с него. Например страните от Изтока не бяха изпращали свои войници насам по време на Първата световна война, независимо от факта, че Япония и Китай са били съюзници на европейските сили, обединени срещу Германия. Да не говорим пък за корейци и тайландци — със сигурност кракът им не беше стъпвал тук. Както и на индийците, ако изключим някои случайно попаднали в британската армия бенгалски войници. Не се беше ровил в официалната документация за тези данни — нямаше смисъл да си губи времето с това. Но беше чел някъде за нахлуването на бенгалския набоб Сурай-ад-Даула в Калкута през 1757 г., по време на което били пленени 146 британци. Те били затворени във Форт Уилям, в тясно и задушно помещение, и когато на следващия ден ги освободили, само двадесет и трима от тях били все още живи. Останалите получили топлинен удар от непоносимата жега. Така че британци и бенгалци със сигурност са имали сметки за уреждане…