Селки си сипваше ориз и пиле от картонената кутия и разбъркваше с дървените пръчици — изглеждаше напълно погълната от заниманието си, пък и гозбата ухаеше доста апетитно.
Още поне десетина посетители на заведението бяха седнали на открито и се наслаждаваха на вкусната китайска кухня и на милувките на есенното слънце. Селки се хранеше спокойно, наведена над чинията, без да се заглежда по другите маси.
Само мимоходом, с периферното си зрение отбеляза, че „обектът“ паркира триколката, свали си каската и влезе в ресторанта. Забеляза и друго — че обектът съвсем не изглежда зле. Спортният екип подчертаваше атлетичното му телосложение, а Селки, въпреки напрегнатата си, мъжка професия, беше жена до мозъка на костите си. Въпреки че обикновено гледаше да не смесва двете неща. Работата си е работа. Мора Съливан можеше да прави чудеса в леглото, но Селки не можеше да си го позволи — това би означавало да поеме голям риск.
Наистина веднъж, преди години, се беше засякла с „обекта“ си в един бар. Завъртя му главата и вечерта завърши в неговата стая в хотела. Селки, разбира се, нямаше нищо против. Мъжът си го биваше и преживяването определено си струваше.
А когато той най-после заспа, изтощен и доволен, Селки извади пистолетчето си и му пръсна черепа. Сигурна беше, че смъртта настъпи мигновено — дори не беше успял да почувства болка. Селки беше доволна от себе си — беше му дарила блаженство в последните мигове, преди да отнеме живота му. Самата тя не би имала нищо против такава смърт — след миг на върховна наслада, изведнъж, още преди да се усетиш.
И все пак онова, което стори тогава, беше глупаво — импулсивно и недомислено. Беше оставила следи в хотелската стая, бяха я видели на рецепцията, въпреки че беше преобразена — както винаги, когато работеше. Тогава просто имаше късмет и не пострада, но почти веднага осъзна грешката си и съжали за допуснатата непредпазливост. Оттогава си знаеше — за всяко нещо си има време. И място. Рискът и без това беше прекалено голям.
Дояде си пилето, но все още ровеше ориза в чинията си замислено.
Дали вече не беше дошъл момента да действа?
21
Петък, 01.10.2010, 07:00
Киев
В Киев имаше няколко прилични ресторанта, но Плеханов предпочете да поръча закуска в стаята си. Беше наел апартамент на шестия етаж в новопостроения хотел „Хилтън“ — с прекрасна гледка към река Днепър. Прозорците бяха снабдени с електронни вибратори, които мигновено щяха да засекат лазерен лъч, насочен натам от отсрещните сгради, и да сигнализират. Бяха освободили сервитьорите, а вратите бяха заключени — изобщо бяха взети всички допълнителни мерки за сигурност, които щяха да осуетят появата на някой неканен гост. Разговорът трябваше да бъде проведен при най-строга секретност.
Плеханов посрещаше гостите си с възможно най-откритата приятелска усмивка, зад която никой не можеше да проникне. Днес поканени на поверителен разговор бяха няколко видни политици, изпрали доста милиончета с благословията на Плеханов. За утре беше насрочена срещата с висшите военни.
След няколко дни Плеханов щеше да бъде на стотици километри оттук, но ситуацията щеше да се повтори. Отново щеше да посреща политици и генерали в хотелската си стая.
Играчът събираше пионките си. Дотук събитията се развиваха според плана му.
Преди да преминат към сериозния разговор, похапнаха сьомга и бъркани яйца, пиха сок и кафе, побъбриха. Плеханов вдъхваше с наслада аромата на кафето — силно и гъсто, точно по негов вкус, то определено беше надминало очакванията му.
— Нали ми носите новите си трансферни номера? — най-после премина към съществената част Плеханов.
Тримата кимнаха като навити на пружина. Бяха двама мъже и една жена — всички, законно избрани членове на местния парламент — Върховна Рада.
Много добре. Щяха да преведат на негова сметка по електронен път известни сумички… По-точно, по половин милион в местна валута. Сума, незначителна за някой от техния ранг и в същото време тя би била цяло състояние за някой фермер, университетски преподавател или офицер от запаса. Всичко е относително. Пък и те му бяха задължени… Знаеха за какво го правят. Плеханов вече им беше обещал министерски кресла при следващите „демократични“ избори в страната. Марионетно правителство, което щеше да пази гърба му и да играе по свирката му. Но хубавите работи се заплащат. В живота е така.
Утре щеше да се срещне с други две златни кокошчици — двамата украински генерали. Те също даваха мило и драго за по-висок пост и бяха готови да му служат вярно като кучета. Плеханов беше установил една проста истина — подхвърли някой кокал на военните и на законодателите, за да ги спечелиш, пък после… си разигравай коня както щеш. Имаш ли свои хора във висшите ешелони на властта, винаги ще си неуязвим.