Само така според Селки можеше да се оцени великото чудо на битието.
Озърна се, за да се увери, че наоколо няма жива душа, и посочи на Скаут храстите вляво от вратата.
— Хайде, Скаут, долу! Добро момче. Стой долу!
Скаут послушно залегна и остана в прикритието. Имаше готовност да стои така поне час, до второ нареждане — по-тих от водата, по-нисък от тревата.
Но Селки щеше да приключи за пет минути.
Тя се приближи до входната врата и позвъни.
Алекс Майкълс вече клюмаше сънено над техническия доклад на коленете си. Позвъняването го стресна. Учудено погледна часовника. Кой ли можеше да бъде по това време?
Скочи от леглото и се наметна с халата.
Отново се звънна.
Алекс се намръщи и разтърка натежалите си клепачи. Сигурно го търсеха по работа.
Но защо просто не му бяха позвънили, а се налагаше да идват чак дотук?
За всеки случай извади тейзера от чекмеджето на нощното си шкафче и го мушна в джоба на халата. Знае ли човек? Напоследък бяха зачестили случаите на кражби по домовете.
Погледна през шпионката и видя възрастната дама с пудела. Изглеждаше доста притеснено.
Отвори широко вратата.
— Съжалявам, наистина съжалявам… — забъбри старицата. — Скаут се е отскубнал от каишката си, не знам как е станало… Мисля, че се е вмъкнал в градината ви, за да мине от другата страна… Дали не бихме могли да проверим? Още веднъж се извинявам, но не бих искала да викам, за да не събудя съседите… А видях, че свети…
— Не се притеснявайте — усмихна се Алекс. — Хайде да минем отзад. Заповядайте вътре.
— О, не, не искам да ви безпокоя… Ще заобиколя отвън…
— Не, не, елате, няма никакъв проблем! — увери я той и отстъпи назад.
Дамата го последва, като продължаваше да бърбори:
— Не знам как се случи… Винаги е бил толкова послушен… Никога не ме е разигравал така. Сигурно е надушил нещо в храстите.
— Нищо чудно. Повечето съседи имат котки. Въпреки че… вашето дребосъче си търси белята, ако се закача с ония ми ти охранени котарани.
Минаваха през малката кухничка и почти бяха стигнали до плъзгащата се стъклена врата, когато Алекс изведнъж чу Скаут да лае. Лаят му прозвуча някъде съвсем наблизо. Изглежда, вече не му беше до котки и сега търсеше стопанина си.
— Чухте ли? — възкликна той и се обърна назад…
… точно в мига, в който старицата беше вдигнала бастунчето си като бейзболна бухалка и го беше насочила към него със сурово стиснати устни.
Тя изведнъж замахна…
О, по дяволите!
Майкълс се опита да направи две неща едновременно — да отскочи назад и да извади тейзера от джоба на халата си. Не се справи особено добре нито с едното, нито с другото. Халатът му се омота около един от столовете и го събори, а Алекс се удари лошо в ръба на масата. Добре че падналият стол препречи пътя на нападателката му — това му спаси живота.
— Майната ти — процеди тя, като изненада Алекс дори повече от внезапната атака — такъв език въобще не подхождаше на благородна възрастна дама. Както впрочем и всичко останало… Ситуацията беше абсурдна, но време за чудене нямаше.
Алекс залитна назад и удари главата си в стъклената врата, но стъклото излезе здраво. Главата му — също…
Старата дама яростно срита падналия стол и го отстрани от пътя си, после отново насочи към Алекс бастунчето си и се устреми напред… но Алекс вече беше извадил тейзера от джоба на халата си и натисна спусъка…
О, не! Грешка! В бързината беше натиснал лазера! По дяволите!
Червеният лазерен лъч мина през рамото на старицата и падна върху стената. Алекс извъртя тейзера, насочи го към гръдния кош на старата дама… Тя се оказа по-бърза. Озъби се и метна бастунчето…
То удари Алекс ниско долу, в областта на стомаха. Не почувства силна болка, но ръката му трепна и отново отклони тейзера.