— И после…?
— Засега само това. После ще видим.
Джони кимна и излезе забързан. Геналони отново се вгледа замислено във факса. Цялата тази работа с Луиджи и федералните започваше никак да не му харесва. Може би беше дошъл моментът за решителни действия. Налагаше се час по-скоро да открият Луиджи и да го отстранят — както и Селки. Не можеха да си позволят лукса да поемат излишни рискове. И, разбира се, веднъж завинаги трябваше да приключат с онова приятелче от Мрежата.
О, по дяволите. Не му се искаше да си цапа ръцете с кръв точно сега. Не му трябваха излишни главоболия… Вече почти беше излязъл на чисто… Но нищо, краят се виждаше.
И точно затова неприятностите трябваше да се унищожат още в зародиш. В противен случай всички усилия щяха да отидат на вятъра.
Петък, 01.10.2010, 12:12
Ню Орлиънс
Джей Гридли намали скоростта и спря на светофара, за да изчака няколко камиона. Мощният вайпър сякаш тръпнеше в очакване под него и най-после пътят беше свободен. Джей зави вдясно.
Табелата гласеше: „Добре дошли в Ню Орлиънс и приятно прекарване!“.
Колкото до това, ще видим. Джей искаше да провери един слух, достигнал случайно до него — за някакъв тип, който източвал милиони по компютърен път и бил същински дявол — ловък и неуловим. Дали пък нямаше да излезе оня, когото отдавна търсеха?
Отново трябваше да спре на светофар и докато чакаше, хвърли поглед към вестникарската будка. От едната страна на стъклото беше залепен цветен плакат: „Кибердържавата ви очаква“. Може би все пак беше време да провери как стоят нещата там… Най-малкото беше длъжен да има информация за подобно виртуално чудо.
Едно заглавие с едър шрифт прикова вниманието му. Той бързо протегна на продавача един долар и посочи желания вестник.
Заглавието гласеше: „Министър-председателят на Тайланд загива при автомобилна катастрофа“.
Продавачът на вестници не си направи труда да му върне ресто, но това най-малко го занимаваше в момента.
Беше успял да изчете част от статията, преди светофарът да светне зелено.
Министър-председателят Сукхо — същият, чийто виртуален двойник неотдавна бе пострадал на една магистрала и чиито компрометиращи снимки по най-загадъчен начин бяха станали всеобщо достояние, беше паднал с колата си от някакъв мост и загинал на място. Пътувал сам.
Съпругата му засега не е дала изявление по повод нелепия инцидент.
Гридли въздъхна.
Кой ли стоеше зад всичко това?
Движението в тази част на града беше доста натоварено — отвсякъде се стичаха туристи, а и климатът беше задушен и влажен, дишаше се тежко.
Беше се запътил към едно не особено приветливо местенце във Френския квартал, наречено Алжир. Обстановката беше доста стряскаща, въпреки опитите на местните власти да направят нещо по въпроса. Вайпърът беше доста надеждна защита, в случай че станеше напечено, но въпреки това Гридли смяташе да не остане тук нито минута повече, отколкото беше необходимо. Имаше опит с виртуалните гангстери и друг път се беше сблъсквал с тях, но предпочиташе да не дърпа дявола за рогата.
Пътят му криволичеше през тесни, бедняшки улички, чиито жители бяха насядали пред къщите и пиеха бира. Погледът на мургавите им лица не предвещаваше нищо добро.
Някои от тях брояха пари и подаваха малки, безформени пакетчета. Имаше и жени с къси поли и наплескани с грим лица, облегнати по стените, предизвикателно заголили бедро.
Дори във виртуалния свят Гридли не би искал да си има вземане-даване с тях.
Още веднъж погледна картата, която носеше. Така… Оставаше му още един завой вдясно. Беше попаднал в уличка, прекалено тясна, за да се разминат два автомобила. Пред него беше клонът на банка „Луизиана“ — помещаваше се в стар фургон сред купчини строителни отпадъци.
Пред вратата на банката беше паркиран чисто нов, металиковосин корвет. Моторът му работеше. От банката забързано излезе някакъв мъж, който на пръв поглед изглеждаше млад, но при по-внимателно вглеждане си личеше, че вече отдавна не е. Той беше облечен в елегантен костюм и носеше куфарче — изобщо имаше вид на бизнесмен, с тази разлика, че…
Изведнъж той срещна погледа на Гридли и се затича към колата. Хвърли куфарчето на задната седалка и сам се метна вътре.
И Гридли разбра — това беше той! Програмистът, който всички търсеха под дърво и камък. Интуицията му не грешеше.