— Алекс, отивам с Портър в лабораторията.
Той кимна разсеяно. Друг отговор не последва.
Майкълс стоеше насред уличката и вдъхваше нощния въздух, все още напоен с мирис на барут и смърт. Около него щракаха камери, бръмчаха полицейските радиостанции, а тълпата зяпачи отрупваше с въпроси уморените квартални ченгета. Някъде недалеч оттук прозвуча писъкът на нощния пътнически влак за Балтимор и тътенът му глухо отекна в главата на Алекс.
Стив Дей беше мъртъв. Мъртъв. Мъртъв. Мъртъв.
Тази мисъл като че ли отказваше да проникне в съзнанието му. Беше видял мъртвото тяло на приятеля си, угасналия му поглед… Беше виждал и други мъртъвци, свои близки… Но осъзнаваше истински загубата едва по-късно — цялата зловеща празнота от липсата на човека, когото си обичал, от невъзможността да бъдете заедно, да се посмеете, да побъбрите на чаша шампанско… И болката му не намаляваше, а се усилваше с течение на времето.
Дявол да го вземе, някой беше угасил светлината в очите на приятеля му в един-единствен миг и вече нищо не можеше да се направи. Кръвта нахлу в главата на Алекс. Щеше да открие убиеца на Стив и да го накара да си плати — дори това да беше последното нещо, което му бе писано да свърши на тоя свят.
Алекс въздъхна. Нямаше повече работа тук. Убийците със сигурност бяха далече, а наплашените обитатели на съседните сгради щяха да си държат езика зад зъбите, каквото и да бяха видели или чули. По всяка вероятност убийците не бяха от квартала, нито пък бяха използвали за укритие някоя от съседните порутени постройки. Бяха високоплатени професионалисти, а те не се остават лесно да бъдат хванати. Освен ако не бъдат издадени от оня, който ги е наел, като при това самият той остава неизвестен. Нещо като подхвърлен на полицаите кокал: търсите убиеца — ето ви го. И следствието приключваше. Но при операция от такъв мащаб нещата със сигурност нямаше да спрат дотук, така че този вариант отпадаше. Полицията не би се задоволила с непосредствения извършител. А ако това наистина беше дело на мафията и босовете в един момент започнеха да нервничат, щяха да затворят завинаги устата на убийците и да ги заровят в някоя пустош. А след това за по-сигурно да ликвидират и техните убийци.
Мрежата имаше достъп до най-високите технологии на планетата, до най-мощните компютри, до огромна по обем информация. В екипа й работеха най-добрите специалисти — мозъци от световна величина — цветът на ФБР и американските университети. Но дори и те нямаше да могат да помогнат, ако убийците не бяха допуснали някаква, макар и нищожна грешка. В безупречно изпипания им план трябваше да се открие пролука, в противен случай всички усилия щяха да бъдат напразни. Майкълс не си правеше излишни илюзии.
И все пак никой не е съвършен. Професионалните убийци — също. Майкълс щеше да обърне земята и да се добере до тях — трябваше му само нещо, за което да се залови… Някакво недоглеждане от тяхна страна.
Вивът му изписука.
— Да?
— Алекс? Тук е Уолт Карвър.
Майкълс въздъхна. Уолтър Карвър, шефът на ФБР. Очакваше това обаждане.
— Да, сър?
— Съжалявам за случилото се… С каква информация разполагаме засега?
Алекс докладва.
— Благодаря. В седем и трийсет сме на среща в Белия дом с президента и Националната служба за сигурност. Имай готовност да докладваш за атентата.
— Ясно, сър.
— И да не забравя, поемаш главнокомандването на Мрежата.
— Но, сър…
— Разбирам възраженията ти — прекъсна го Карвър. — Но имам нужда от сигурен човек и това си ти. А това, че назначавам заместник на Стив толкова скоро след смъртта му, не е проява на неуважение, а загриженост за делата на организацията. Тони Фиорела пък ще поеме твоите предишни функции. Встъпваш в длъжност от днес, а до няколко дни ще бъдеш назначен официално, с писмена разпоредба на президента.
— Сър…
— Нуждая се от помощта ти — повтори Карвър. — Мога да разчитам на теб, нали?
— Да, сър — тихо отвърна Алекс. — Можете да разчитате на мен.
— Знаех си. Ще се видим сутринта. Междувременно се опитай да поспиш, за да не изглеждаш като зомби. И… не забравяй протокола, нали?
— Да, сър.
— До скоро, Алекс.
Майкълс остана за миг неподвижен, вперил невиждащ поглед в автомобила си. До срещата с президента оставаха няколко часа — време, през което трябваше да подготви доклада си и да поспи. Ако може.