Е, добре, независимо от всичко, за него наистина беше важно да разкрие убиеца на Дей. Но дори да предположим най-лошото и разследването да удареше на камък, тогава какво? Щяха да го изритат от поста, на който и без това не държеше особено. Не и на цената, на която го беше получил.
Внезапно изпита неудържимо желание да се обади на дъщеря си. Погледна часовника. Минаваше четири, но в Айдахо беше ранен следобед — там времето беше с няколко часа назад. Нямаше представа дали Сю се е прибрала от училище и ако не — дали имаше мобифон, на който да й позвъни. Изобщо толкова много неща не знаеше за дъщеричката си. А би трябвало да ги знае. И какво, да предположим, че й позвънеше посред часа — какво щеше да й каже? Здравей, миличка, татко нещо го е стегнала шапката, снощи щяха да му видят сметката, а на всичко отгоре май ще го изритат от работа… Само щеше да я притесни.
Изпитваше остра нужда да поговори с някой, да излее всичко, което му се беше насъбрало… И в същото време сам не смееше да си го признае и трупаше всичко навътре. Не беше от хората, които се оплакват — не виждаше смисъл в това. Пък и… какво право имаше да натоварва някой със собствените си проблеми?
Може би най-доброто решение беше да прескочи до гимнастическия салон и да се поизпоти на уредите. Физическото натоварване щеше да снеме част от напрежението и мисълта му щеше да се поизбистри. Главата му сега и без това тежеше като пълна с олово и не можеше да роди нищо. Съзнанието му беше прекалено затормозено и нямаше никакъв смисъл да виси зад бюрото в това състояние.
А и изобщо — мразеше да седи зад бюро. Това не му беше присъщо.
Петък, 01.10.2010, 16:42
Куонтико
Джей Гридли влезе в магазинчето „Кейн Мастърс“, намиращо се в селцето Инклайн, някъде в щата Индиана. Беше го издирил с виртуалната си програма, въпреки че точно в този момент го теглеше много повече към Ню Орлиънс, по следите на оня безумен програмист. Почти го беше пипнал, но все пак случилото се не беше напразно — успя да добие представа за начина му на придвижване, за стила му на работа и главното — да се добере до една от банковите му сметки. Това не беше никак малко и нямаше търпение час по-скоро да се заеме отново с преследването. Този път нямаше да го остави да му се изплъзне толкова лесно.
Но след опита за покушение срещу Алекс Майкълс миналата нощ сега имаше и друга, още по-неотложна задача.
Плъзна поглед по рафтовете, където бяха наредени излъскани до блясък бастунчета и тояжки за бойни изкуства, изработени от дъб или орех. Освен тях имаше и видеокасети със самоучители, наръчници, кожени якета, тениски с емблеми и всевъзможни бойни пособия.
Дребничка, миловидна китайка се усмихна насреща му.
— Какво мога помогна вас, сър?
Гридли й подаде бастунчето, използвано в нощта на нападението над Алекс.
— От вашите ли е?
— О, да, един от моделите на инструктора. Има ли проблем?
— Всъщност не. Доколкото знам, върши работа. По-скоро бих искал да получа информация за притежателя… Мога ли да погледна книгата за продажбите?
Усмивката изчезна от лицето на младичката китайка.
— Боя се, че този вид информация е поверителна, сър. Не съм упълномощена да…
— Мога ли да говоря с управителя?
Появи се някакъв висок мъж, който гледаше доста мрачно.
— С какво мога да ви услужа?
Гридли показа личната си карта на специален агент от Мрежата и отново посочи бастунчето:
— Било е използвано в опит за покушение срещу федерален агент. Интересува ме кой е неговият притежател. Как бих могъл да науча това?
— Боя се, че не е възможно, сър.
— Убеден съм, че е възможно. При това — има два начина. Можете да ми помогнете доброволно, като ми спестите време и нерви, за което ще съм ви благодарен, а можете и да откажете да ми сътрудничите, което предполага да се върна след около час с отряд федерални агенти, които да обърнат всичко тук с главата надолу. Кое предпочитате? Вие сте в правото си да ми откажете, аз съм в правото си да получа онова, за което съм дошъл. И двамата си вършим работата.