Дявол да го вземе!
А вече беше почти в самия край на пътуването си… Естествено, не можеше да се прибере у дома — трябваше да ги насочи в погрешна посока, без при това да събуди подозрението им с твърде рязка промяна на маршрута. Освен това те най-вероятно бяха уведомили и останалите агенти от Мрежата, така че със сигурност по пътя го дебнеха още преследвачи.
Разбира се, в краен случай винаги можеше да паркира край някой крайпътен ресторант… да влезе вътре и да не се появи повече. Това обаче би означавало да остави автомобила си в ръцете им, а с него — твърде много информация за себе си. Не, този вид паническо бягство определено не беше за предпочитане.
Трябваше да измисли нещо друго…
Може би отново щеше да успее да набере скорост и да им се измъкне, да се прехвърли в движение от един сценарий в друг.
Веднъж се беше получило — струваше си да опита пак.
Намали скоростта и ги изчака да се приближат. После гребна цяла шепа от металните шипчета, с които се беше запасил, и с ловко движение ги пръсна по двете платна на шосето.
Преследвачите се усетиха и шофьорът рязко изви настрани, но все пак не успя да избегне стърчащите остриета.
Готово!
О, не! Гумите на сивата кола този път като че ли изобщо не пострадаха — явно преследвачите бяха предвидили подобна възможност и бяха взели предпазни мерки.
По дяволите, трябваше да го предположи! Бяха добри, твърде добри — трябваше да го има предвид.
И да се измъкне от виртуалната програма, докато не беше станало твърде късно!
Аварийната сигнална лампичка на компютъра му засвятка: „Тревога! Срив в системата! Тревога!“.
Плеханов изключи захранването на компютъра, без да губи време за предпазните процедури. Системите щяха да излязат от строя и голяма част от информацията да отиде на вятъра, но сега не му беше до това. Най-важното беше да им се измъкне, да отърве кожата!
По дяволите, само това му липсваше!
С какви ли сведения за него разполагаха?
Неделя, 03.10.2010, 15:10
Куонтико
Пред очите им корветът изведнъж избухна в пламъци и изчезна.
— По дяволите! — възкликна Джей и удари с ръка по кормилото.
— Покри се — обясни Тайрън на Бела. — Значи ни е забелязал. Успя ли да установиш нещо, Джей?
— Да… поне така мисля. Беше тръгнал в посока Централна Азия — Русия по всяка вероятност. Може би е свил към Индия или е отпрашил през Ориента… Но… стилът му не беше на някой от японските или корейските хакери — това поне е сигурно. Повече ми приличаше на руснак и мисля, че се прибираше у дома.
— За какво става въпрос? — попита Бела недоумяващо.
Тайрън й обясни, че по стила на някой програмист може да се съди за много неща — включително и за народността му.
— Все пак мисля, че понатрупахме достатъчно информация за него… — въздъхна Джей. — Сега ще се опитаме да я обработим и… дано да ни е от полза.
Неделя, 03.10.2010, 15:23
Куонтико
Майкълс махна с ръка пред телефонната клетка.
— Ало? Да?
— Шефе, обажда се Джей. Най-после попаднахме на следа! Става въпрос за оня тип, които устройва разни изпълнения из Европа и Азия.
— Така ли, Джей? Това е направо страхотно.
И все пак, помисли си Майкълс, много по-страхотно щеше да е, ако следата водеше към убиеца на Стив Дей.
Лично за него този случай беше от първостепенна важност и всичко друго, включително и собствената му кариера, беше на заден план.
— Искам да систематизирам всичко, с което разполагаме, и веднага идвам!
Малко след този разговор телефонът иззвъня отново.
— Здрасти, татенце!
— Привет, дребосъче!
— Да не те събудих?
Алекс се засмя.
— Не, миличка, на работа съм — тук е три следобед.
— Искаш ли да включиш видеофона си?
Майкълс натисна копчето на компютъра си и образът на дъщеричката му се появи на екрана. Сю беше облечена в червена тениска и син гащеризон. Косата й беше малко по-къса от последния път, когато я видя. Сю ставаше все по-красива и… заприличваше все повече на майка си. Алекс включи собствения си видеофон и се ухили към камерата.
— Уау, татенце, изглеждаш съвсем като бабата на малкия Дракула.