— Трябва да отида до телефона. До тръгването на самолета има повече от час. Остави го да се набута колкото иска… Поне се занимава с нещо.
— Е, аз пък ще прескоча да си взема едно списание.
Ружьо се приближи до редица телефонни апарати и набра номера, който според уговорката се използваше само при извънредни обстоятелства. Плеханов бе пропуснал две последователни обаждания и въпреки че може би нямаше повод за безпокойство, все пак беше редно да разберат какво става.
— Ало, да? — Гласът на Плеханов звучеше някак троснато.
— Наред ли е всичко?
— В общи линии. Възникнаха някои… усложнения. Все още не сте ми представили… проекта, който ви възложих.
Ружьо разбра, че ставаше въпрос за задачата им да отклонят вниманието на Мрежата, което би развързало ръцете на Плеханов.
— Но нали… остава още време до крайния срок — отбеляза той.
— Налага се да побързате. Както казах, възникнаха някои непредвидени обстоятелства.
— Разбирам…
— Италианската компания е направила опит да повтори нашия пръв експеримент. Опитът е бил неуспешен.
Значи хората на Геналони се бяха опитали да ликвидират новия главнокомандващ Мрежата. Странно как са се провалили…
— Ние ли ще трябва да се погрижим?
— Очевидно. Все пак изчакайте второ нареждане, преди да се заемете с поръчката. До ден-два ще ви се обадя.
— Ясно, шефе.
— Това е всичко засега. Дочуване!
Ружьо се вгледа в слушалката, преди да я остави. Знаеше, че благодарение на вградената в нея биомолекулярна матрица, до двайсет секунди записът от това телефонно обаждане щеше да бъде изличен напълно. Биоединицата позволяваше пълно разграждане, за разлика от електронния запис, който по-лесно можеше да бъде проследен.
Значи, пак се връщаха във Вашингтон. Щяха да отседнат в един крайпътен мотел, на около час оттук.
Отиде да съобщи на хората си.
30
Неделя, 03.10.2010, 18:15
Куонтико
Тони Фиорела излезе от сградата на Федералния щаб, вдъхна дълбоко хладния вечерен въздух и се отправи към колата си. На паркинга чакаше някакъв висок мъж с куфарче в ръце.
— О, Ръсти, ти ли си? Мене ли чакаше?
— Да… исках само да ти кажа, че се поразтърсих и събрах малко информация за силат — от компютъра. Литература и… стари записи. Ако смяташ, че биха представлявали интерес за теб, можем да ги погледнем… — Той посочи куфарчето, което държеше.
— С удоволствие.
— А какво ще кажеш… да си вземем и нещо за вечеря?
Тони го погледна поучудено. Очевидно я беше чакал доста време и беше събирал куража да я покани на среща. А имаше и подходящ повод. Въпросът беше — как виждаше нещата самата тя? Струваше ли си да се захваща и докъде щеше да я отведе това?
И все пак… ставаше дума за една вечеря, не за нещо друго. Можеше да остави нещата да се развиват от само себе си…
Тя се усмихна. А как виждаше нещата самият Ръсти?
— Това покана за среща ли е?
Даваше му възможност за отстъпление. Ако беше решил да шикалкави, щеше да започне да увърта: „Не, мадам, само предложих да хапнем, докато изгледаме материалите, така или иначе и без това е време за вечеря…“.
— Да… мисля, че да, мадам.
Тони се разсмя с глас.
— Значи ме каниш на среща и продължаваш да ме наричаш „мадам“? Ръсти, ти наистина си един от най-странните хора, които познавам.
Е, Тони, поставиха ти въпроса ребром, сега решавай. Този твой ученик е мил, симпатичен, наистина привлекателен мъж. Оказа се и доста умен. Очертава му се успешна кариера във ФБР. Всичко това накуп. От друга страна, започнеш ли сериозно да излизаш с него, това би повлияло на взаимоотношенията „учител — ученик“, не мислиш ли? И със сигурност би сложило край на плановете по отношение на Алекс Майкълс. Готова ли си за това? Или предпочиташ още години наред да вехнеш по Алекс, без той изобщо да те забелязва? И в края на краищата, какво толкова — става за въпрос за една вечеря…