— Ами… добре. Да хапнем някъде, защо не? С колата ли си?
— Не, мадам.
— Добре, ще вземем моята. Накъде сме сега?
— Не знам. Не държа на определено място. Държах на компанията.
Тони се усмихна. За своя изненада установи, че всъщност и тя нямаше нищо против компанията му. Дори напротив.
Неделя, 03.10.2010, 19:44
Вашингтон
Алекс изведе Скаут на вечерна разходка, с което предизвика неодобрението на охранителите и в края на краищата се принуди да оглави цяло шествие, в което централно място заемаха те двамата с пуделчето, тържествено ескортирани от двата федерални автомобила. А доколкото знаеше, поне още два автомобила на ФБР кръстосваха улиците на квартала и държаха целия район под око. Всичко четиринадесет агенти бяха натоварени със задачата да го охраняват — цял отряд.
Алекс се чувстваше безкрайно неловко в новосъздалата се ситуация и имаше чувството, че това е разхищаване на парите на данъкоплатците, но шефът му се беше разпоредил с писмена заповед и не му оставаше друго, освен да се примири с денонощното си обкръжение.
Скаут, за разлика от него, си прекарваше чудесно.
Времето наистина беше много приятно за разходка — подухваше лек, прохладен ветрец. Алекс вървеше и от време на време напипваше тейзера в джоба на тъничкото си яке — мисълта, че би могъл и сам да се защити в случай на нужда, го караше да се чувства по-добре.
Досега не си спомняше да е изпитвал страх — истински страх, придружен от инстинкт за самосъхранение. Чувството беше ново за него, който беше живял в цивилизовано общество, подчинено на определени закони, и макар че беше участвал във военни учения и се беше занимавал с бойни изкуства, досега не се беше сблъсквал с истинското, зловещо лице на насилието.
Самият той изобщо не беше агресивен и последният път, когато беше участвал в сбиване, беше в седми клас, и то против волята си. Беше се сблъскал по невнимание с едно момче в училищния коридор и момчето, вбесено, обяви, че ще се разберат след училище, без да приеме извиненията му. Майкълс мразеше побоищата и не умееше да се бие, но най-малко от всичко искаше да го сметнат за страхливец и реши, че за него е въпрос на чест да се отзове на предизвикателството.
И така, със свито сърце и почти изгубил ума и дума, Алекс се появи на уреченото място след училище. Джефрис го чакаше. Двете момчета си свалиха якетата и започнаха да се обикалят като петлета, но никой не бързаше да нападне; Алекс видя отблизо лицето на Джефрис — запотено, пребледняло и изведнъж разбра, че и той умираше от страх и със сигурност вече съжаляваше за уговорката.
Тогава защо бяха тук? И имаше ли изобщо смисъл онова, което щеше да последва?
Може би ако бяха сами, щяха да се разберат, да си подадат ръка и да се приберат у дома, но сега вече беше късно за отстъпление — около тях се беше събрала тълпа развълнувани хлапета, които окуражаваха единия или другия в очакване на зрелището.
И тогава… Джефрис се нахвърли с юмруци върху него. Това беше последното, което си спомняше, защото следващите мигове потънаха в някаква мъгла.
След малко, когато се опомни, Джефрис лежеше по гръб в прахоляка, а той го беше възседнал, притиснал с колене ръцете му до тялото — в мъртва хватка. Стига да беше поискал тогава, можеше да размаже физиономията му, но Алекс не виждаше смисъл да го прави — това му беше повече от достатъчно. Остана така, без да помръдва, още известно време. Джефрис отчаяно се извиваше под него, риташе с крака, крещеше, ругаеше, но Майкълс не го пускаше.
„Няма начин. Не и преди да кажеш, че спираме“ — това беше единственото му условие.
Най-после Джефрис изхриптя задъхан: „Добре… Пусни ме. Спираме“.
Майкълс се усмихна на спомена. Колко годишни бяха тогава? Тринайсет ли? Имаше чувството, че е минала цяла вечност.
Скаут маркира още едно храстче като своя територия и завъртя опашка, напълно доволен от себе си.
Сега обаче, като си спомнеше преживяното неотдавна, на Алекс изобщо не му беше до смях. Изражението на онази жена в мига, в който се готвеше да го убие, се беше запечатало в съзнанието му. Може би тогава за пръв път беше почувствал собствената си уязвимост. Изведнъж безпощадно ясно я беше осъзнал.
Защото всъщност човек живее със съзнанието, че е смъртен, но трябва да се случи нещо наистина разтърсващо, за да приеме тази всеизвестна истина вече и чисто емоционално.