В същия миг „обектът“ се хвърли към нея.
Нямаше време да вади ножа. Отново стреля…
— Не! — изкрещя жената в кабината и с един отскок се метна върху Селки. Двете се претърколиха, а пистолетът изхвърча настрани.
Селки скочи на крака и този път успя да грабне ножа.
„Обектът“ още лежеше — уцелила го беше в крака. По-опасна за момента беше жената — агент Фиорела.
Селки приготви острието на ножа, насочи се към нея… Трябваше да приключи бързо — изстрелите щяха да привлекат вниманието.
Селки владееше уличния бой до съвършенство — още един от уроците на баща й. Неведнъж й се беше удавала възможност да потренира — дори веднъж с филипински бойци, истински професионалисти. Щеше да разпори жената, да довърши „обекта“ и да си плюе на петите. Все още можеше да се измъкне.
Майкълс усети парването на куршума, пронизал бедрото му. Не болеше много, лошото е, че не можеше да се изправи на крака.
Тони и жената бяха застанали лице в лице. Ирландката извади нож и тръгна към Тони… Трябваше да се намеси!
Пистолетът беше отхвърчал… Алекс се огледа.
Тони не за пръв път се изправяше срещу противник с нож. Знаеше как се действа в такива случаи — беше го упражнявала неведнъж. Най-важното беше да контролира ножа. Високо — ниско — високо…
Селки не й отстъпваше. Отскачаше и пак налиташе с ножа. Само трябваше да побърза.
Внимавай, излагай към острието задната част на ръката, където кръвоносните съдове са по-малко… Думите на гуруто се бяха запечатали в съзнанието й: „Ако противникът ти има нож и е достатъчно опитен, със сигурност ще те нарани, въпросът е къде… И какво ще направиш ти междувременно“.
Ритникът не притесни Мора особено, но и раната на Тони не беше дълбока — дълъг прорез точно над лакътя, но какво толкова — нямаше да й изтече кръвта. Пък и… все още можеше да движи ръката си. Застана в позиция, изчака.
Фиорела не се стресна от раната, дори не я погледна. Не сваляше погледа си от нея — чакаше. Добра беше, дори много, но времето й изтичаше.
Щеше да я довърши по бързата процедура — блъфира с два последователни замаха, след което мести ножа в другата ръка и го забива в сърцето й, точно между ребрата, веднага след това — и в гърлото. Прост, изпитан план. Щеше да й свърши работа.
Хайде, миличка, играта свърши.
Селки замахна…
Ако гледаше отстрани, Тони със сигурност би се възхитила на стила на нападателката си, но сега не й беше до това. В този миг самата тя трябваше да приложи цялото си умение, да събере целия си кураж…
Тя блокира следващия удар изотдолу с дясна ръка и същевременно пресрещна с китката на лявата си ръка лакътя на Мора Съливан. Кръвта от раната й шурна като фонтан, но беше успяла! Ножът падна от счупената ръка на Мора. В следващия миг Тони заби лакътя си право в лицето й. Тя полетя назад и удари с глава шкафчетата. Ритник с коляно в стомаха, последван от „сайу луар“, и Мора се свлече надолу, но след миг се съвзе, претърколи се и посегна към ножа. Сграбчи го със здравата си ръка и се приготви да замахне. Веждата й беше пукната, носът — разбит, и цялото й лице беше в кръв.
Вече знаеше, че няма никакви шансове срещу Фиорела в схватка и се държеше на разстояние. Още повече, че ръката й беше счупена. Оставаше й една-единствена възможност — да метне ножа. Той не беше особено подходящ за тази цел, но поне щеше да забави Фиорела, ако не друго, и да даде на Мора последен шанс да се изтегли.
Тя вдигна ножа. Трябваше да бъде максимално точна…
Майкълс видя пистолетчето, протегна се и успя да го достигне, но натисна ранения си крак и за миг затвори очи от болка. Вдигна оръжието, насочи го към Мора и подвикна, за да привлече вниманието й.
Тъкмо навреме. Тя рязко се обърна, стиснала ножа…
Майкълс натисна спусъка.
Изстрелът беше толкова силен, сякаш бомба избухна точно до ушите му.
Затаи дъх. Този миг сякаш продължи цяла вечност…
Ножът издрънча на плочките.
Беше я уцелил в гръбнака. Тя се свлече на колене, обърна се и го погледна с някак учудено изражение. После падна на една страна…
Тони се спусна към Алекс.
— Как си?
— Горе-долу. Кракът ми…
Чуха се забързани стъпки и развълнувани гласове.
— Ранена си… — промълви Алекс. Силите го напускаха.
— Ще се оправя. Раната не е дълбока, само много кърви… Но ти си изгубил много кръв. Изчакай, ще взема кърпи да те превържа.
— Ще изчакам… — направи опит да се усмихне Алекс. — Обещавам, че няма да избягам.
Тони се изправи и изведнъж се сепна. Ръсти! Изтича към него. Лежеше по гръб, с широко отворени, немигащи очи. Нямаше пулс. Раната на гърдите му зееше.
В съблекалнята влязоха тичешком двама мъже.
— Помогнете — прошепна Тони. — Моля ви, помогнете.
Беше коленичила до Ръсти. Един от мъжете сложи ръка на рамото й.
— Ще се погрижим за него, Тони. Иди да те превържат.
Алекс се беше придвижил до мястото, където лежеше Мора. Тя беше паднала по очи. Обърна я. Беше още жива и тихо простена. Погледна го и прошепна задавено:
— Кучи… син…
В гърлото й нещо клокочеше.
— Кой ти плати, за да убиеш Стив Дей? — наведе се над нея Алекс.
— Кого? — На устните й имаше кървави мехурчета.
— Дей! Стив Дей.
— За пръв път… чувам… за него — прошепна с усилие Мора.
— Не си ли го убила ти?
— Да не си… глух? Аз убих… Геналони… Ти беше… следващият. — Изведнъж гласът й секна. Главата й клюмна назад. Това беше краят на Селки.
Алекс и Тони се спогледаха. Съблекалнята се изпълни с хора, някои от тях — с бели престилки.
Тони почувства неудържимо желание да прегърне Алекс. И го направи.
Той я притисна до себе си.
38
Петък, 08.10.2010, 13:02
Куонтико
Почистиха и зашиха раната на Тони. Преброи поне осемнайсет шева. Биха й и инжекция против тетанус.
Рентгеновата снимка на крака на Майкълс показа, че куршумът е влязъл от едната и е излязъл от другата страна на бедрото му, без да причини сериозни поражения, като не се смята, разбира се, дупката с размер на детско юмруче. Лекарите промиха и превързаха раната и го посъветваха да остане в покой поне известно време, ако е възможно. Дадоха и на двамата обезболяващи, като предупредиха, че на следващия ден болката ще се усили.
След всички тези манипулации двамата се отправиха към кабинета на Алекс. Той седна на кушетката и вдигна превързания си крак.
Тони беше застанала на вратата. Тя го погледна внимателно и попита:
— Безпокои ли те нещо?
— Освен раната в крака ли?
— Да, Алекс.
— Е, добре, мисля, че можех да се справя и по-добре…
— Моля?
— Разбра за какво говоря. Там… в съблекалните…
— … се държа като герой. Притече ми се на помощ, рискува живота си, успя да попречиш на опасна убийца — какво повече искаш?
— Може би си права и все пак… можеше да е някак… по-различно. И, Тони… съжалявам за приятеля ти.
— Аз също.
Двамата помълчаха. След малко Алекс попита:
— А вярваш ли, че Мора не е убила Стив Дей?
— Не знам… Нали призна за Геналони. Защо ще лъже за Стив?
— Ей така — за идеята. За последно. За да ни обърка съвсем.
— Не. Мисля, че говореше истината… Ти вярваш ли й?
— Честно казано, да. Освен това винаги съм смятал, че убийството на Дей не е в нейния стил.
— Е, поне предотвратихме следващото убийство в списъка й.
— И разбрахме, че някой друг е отговорен за смъртта на Дей.
— Някой, който е искал да ни накара да си мислим, че мафията е поръчала убийството.
— Точно така. А спомняш ли си за оня помощник на Геналони, който изчезна така мистериозно и мафията набеди нас… Вече съм сигурен, че някой е пуснал мухата на Геналони, искал е да го насъска срещу нас.