— И по всичко личи, че е успял. Защото следващото убийство — твоето, наистина е било поръчано от Геналони. Искали са да си върнат.
Болката в крака му се усилваше, но Алекс не си взе обезболяващото — предпочиташе да не замъглява съзнанието си. Щеше да потърпи.
— Значи сме пак там, откъдето тръгнахме — поклати глава Тони. — Все още нямаме отговор на въпроса кой е поръчал убийството на Дей.
— Напротив. Вече знам кой е бил.
Тя го погледна изумено.
— Кой?
— Руснакът. Плеханов.
— Как ти хрумна това?
— Било е част от плана му да ни отвлече вниманието — да ни насочи по грешна следа, докато си свърши работата. Убийството на Дей и всичките онези саботажи в различни части на земното кълбо… са били само увертюра към грандиозния му план. Искал е да ни заангажира, за да не успеем да му попречим. Всичко се връзва.
— Не знам, Алекс… Звучи ми малко…
— … налудничаво, нали? Но този човек е патологичен случай. Нали знаеш, границата от гения до лудостта е много малка. А щом е бил способен да причини смъртта на хиляди души, за мен той вече е минал всякакви граници. Какво се получава — един умен човек, който се стреми към неограничена власт и не би се спрял пред нищо.
— Но ако наистина е толкова добър, колкото Джей твърди, никога не бихме могли да проникнем във файловете му и да получим необходимите доказателства. Тогава?
— Самият Плеханов ще ни даде ключа към файловете.
— Дори да го държахме в ръцете си, не бихме могли да го принудим да направи това.
— Зависи… Нека първо се срещнем с него.
— Как по-точно смяташ да стане това, Алекс? Уолт Карвър няма да рискува кариерата си в политически скандал. Чеченските власти ще откажат екстрадирането му и дори ЦРУ не би могло да ги убеди… А ако обмисляш незаконното му отвличане, бъди сигурен, че американското правителство няма да даде зелена светлина за подобна акция.
— Този човек е поръчал убийството на Стив Дей и е отговорен за смъртта на хиляди невинни хора. В най-скоро време ще се проведат изборите, на които той толкова разчита. Кълна се, че ще го пипна и ще го накарам да си плати, и всички бюрократи на света не биха могли да ми попречат.
— Знам как се чувстваш… но мисля, че дори няма смисъл да ги питаш…
— Чудесно. Значи няма да ги питам.
— Алекс…
— Законите са си закони, а справедливостта — справедливост. За мен тя е най-важното. И този тип ще продължи да си разиграва коня само през трупа ми. Във всеки случай, ти нищо не знаеш. Никога не сме провеждали този разговор.
— О, не, Алекс. Тук вече грешиш. Няма да се отървеш от мен толкова лесно. Не мога да те спра, но поне мога да се опитам да ти помогна.
— Не е необходимо да го правиш.
— Правя го и заради Стив. Аз също искам убиецът му да си получи заслуженото.
Двамата помълчаха.
— Е, ще повикам полковник Хауард да уточним подробностите.
— Него ли пращаш?
— Да.
— Той знае ли… че заповедта не идва отгоре?
— Спестих му го. Така, ако се наложи, аз ще поема цялата отговорност.
— Все пак мислиш ли, че е честно да не знае цялата истина?
— Да. Това ще го предпази.
— Ти решаваш.
— Така е. И съм обмислил всичко, уверявам те.
Събота, 09.10.2010, 05:00
Във въздуха над залива Хъдсън
— Е, сержант Всезнайко, да си преговорим урока.
Хауард, естествено, знаеше плана — нали самият той го беше измислил, но искаше да го чуе отново, с всички подробности, за да се увери, че не е пропуснал нещо.
Хулио Фернандес се ухили и занарежда с боботещия си глас:
— Полковник Хауард, границите на Чечения са сухоземни: Ингушетия на запад, с Русия — на север, с Дагестан — на изток, и с Грузия на юг. Западната граница на страната е на около триста километра от Черно море. Столица и най-голям град е Грозни, чиято подробна карта полковникът може да разгледа на екрана на своя портативен компютър винаги когато пожелае. Населението е съставено предимно от чеченци и руснаци, което ще рече…
— Спести ми геополитическите данни, сержант. Спри се на стратегията и тактиката.
— Както пожелаете, сър — сви рамене Фернандес и усмивката му стана още по-широка. — Нашите два хеликоптера ще бъдат свалени от самолетоносача във Владикавказ, Северна Осетия, около 19:00 ч, с разрешението на местните власти, като разбира се, те си запазват правото да очакват ответна услуга от американското правителство. Като се има предвид, че се стремим да си спечелим приятели в региона, това напълно съвпада с интересите ни.
След това обаче ще трябва да навлезем поне петнайсетина километра навътре във въздушното пространство на Ингушетия, за да достигнем Чечения. Нашият команден пост е чак в Урус-Мартан, което пък е на двайсет и пет километра навътре от границата. Което прави общо около четиридесет километра във вражеско въздушно пространство.
Да се надяваме обаче, че никой няма да забележи нашето нарушение, освен някоя и друга коза, тъй като ще летим ниско над дърветата, над населени територии, и радарите на двете държави няма да ни засекат.
От Урус-Мартан ще се придвижим с два руски моторни скутера до Грозни, където ще ни чака камион. Разстоянието от Урус-Мартан до Грозни е десетина километра.
Ако всичко върви по план, към 22:00 ч ще сме разположили базата си в една стара изоставена ферма, доста отдалечена от околните постройки. След което четирима от нас се промъкват в града, прибират руснака, връщат се обратно във фермата и… малко след полунощ сме във въздуха, а после — в добрия стар боинг, който ще ни чака на летището във Владикавказ, зареден и готов. Като жест на добра воля ще оставим двата хеликоптера и моторните скутери на нашите нови приятели — североосетинците и… ще поемем курс към дома. Това беше, сър, стъпка по стъпка.
— Ако всичко върви по план — отбеляза Хауард.
— Не се притеснявайте, полковник, няма да стане фал. Четиримата, които ще слязат в града, говорят перфектен руски, а познават и местния диалект. Документите им са в ред, оръжието им си го бива… Ще се справят без проблем. А ако случайно стане засечка, за какво сме ние — цял взвод обучени бойци.
Хауард кимна. Молеше се този път всичко да мине без кръв и без стрелба. Задачата им беше да хванат натясно оня престъпник, без да влизат в конфликт с местните. Не им трябваха никакви усложнения.
Събота, 09.10.2010, 10:00
Спрингфийлд, Вирджиния
Ружьо и Григори Змията бяха спрели на една от бензиностанциите край шосе I-95, недалеч от пазарния център на Спрингфийлд. Според картата американският изпитателен център „Форт Белвоар“ беше няколко мили по-надолу, по пътя за Куонтико.
Как ли изглежда, чудеше се Ружьо, един американски изпитателен център? Може би зависеше от онова, което изпитваха — оръжие, автомобил.
Американецът Уинтърс се беше прибрал у дома, в Тексас. Беше родом от Далас и искаше да поостане малко. Разбраха се, ако имат нужда от него, веднага да му звъннат.
Бяха спрели на бензиностанцията, защото Григори имаше остра нужда да посети едното място. Ако се съди по това как охкаше и пъшкаше, докато пикаеше, то мрачните предчувствия на Ружьо се бяха сбъднали дори по-скоро, отколкото предполагаше. Змията най-вероятно беше пипнал гонорея. Ружьо познаваше симптомите от армията, където тази болест беше същински бич за войниците. Така е, удоволствията понякога излизат много скъпо.
Григори излезе от тоалетната със зачервено лице.
— Ужас… Трябва да си намеря пеницилин.
— Поне… струваше ли си?
— Вече започвам да се съмнявам… Ох…
— Едва ли ще намерим пеницилин без рецепта — поклати глава със съмнение Ружьо. Той едва сдържаше усмивката си. Глупак такъв — ударил го беше през просото, нека се мъчи сега! Всеки сърба, каквото си е дробил.