— Тя е намерила своята сестра. Видях снимката им. Напървил, това не е ли близо до Чикаго?
Трябваше да я накарам да продължи да говори за нещо, за което тя не искаше. Лесните въпроси получават лесни отговори и аз не млъквах.
— Да — каза Реджина. — Израснах там. Учех в местната гимназия.
Млъкна и ме погледна, а аз осъзнах, че има нужда да разкаже тази история. За мен винаги е удивително как хората се отварят. За тях съм непознат, но те знаят, че съм репортер, хроникьор на историята. Много пъти ми се е случвало, докато отразявам трагедии, опечалените да искат в мъката си да говорят и да оставят някаква следа от изгубените си близки.
По-често жените, отколкото мъжете. Жените имат усещане за дълг към тези, които са загубили. Понякога имат нужда от съвсем малко подбутване.
— Имали сте бебе — казах.
Тя кимна.
— И Тина не е знаела — казах.
— Никой не знаеше — отвърна тя. — Беше момиче. Дадох я за осиновяване. Бях прекалено млада. И после срещнах съпруга си и с него създадохме семейство. Тина. Тя порасна и си изпрати ДНК проба на едно от онези места. И тя също го бе направила. Момичето. Знаела е, че е осиновена, и е търсила роднини. Роднини чрез сайт за ДНК, ето това съсипа семейството ни.
— Бащата на Тина не е знаел.
— Отначало не му казах, а после стана прекалено късно. Това трябваше да си остане моята тайна. Но после светът се промени, собствената ти ДНК сега може да отключи всичко и тайните вече не са тайни.
Някога имах един редактор, Фоли, който казваше, че понякога най-добрият въпрос е този, който не е зададен. Чаках. Усещах, че не бива да задавам следващия въпрос.
— Съпругът ми ме напусна — каза Реджина. — Не за това, че бях родила дете. А защото не му бях казала. Заяви, че бракът ни е бил изграден върху лъжа. Това стана преди четири месеца. Кристина не знаеше. С баща ѝ се разбрахме да не я товарим с вина. Тя щеше да обвинява себе си.
Реджина стискаше топка хартиени кърпички и сега ги използва, за да си попие очите и да си избърше носа.
— Тина се е върнала в Чикаго, за да се срещне със своята сестра — казах с надеждата да предизвикам още откровения от съсипаната жена.
— Тина беше такова сладко момиче — каза Реджина. — Искаше да ни събере. Смяташе, че това е хубаво. Не знаеше какво се случва между баща ѝ и мен. Но аз ѝ отказах, не можех да се видя с момичето. Не сега. И тя беше много разстроена.
Поклати глава и продължи:
— Странно нещо е животът. Всичко е наред, всичко е хубаво. Мислиш си, че тайната ти е опазена. И тогава се случва нещо и всичко изчезва.
Всичко се променя.
Това щеше да е само подробност в статията, но я попитах на кой сайт Кристина е пратила своята ДНК.
— Г-Т-23 — каза Реджина. — Помня го, защото струваше само двайсет и три долара. Толкова много мъка само за двайсет и три долара.
Знаех за ГТ23. Беше едно от последните попълнения в бизнеса с тестването и анализа на ДНК. Новата компания се опитваше да изземе контрола над индустрия за милиарди, като драматично подбиваше цените на конкуренцията. Рекламната ѝ кампания се основаваше на обещанието за ДНК анализ, достъпен за масите. Мотото ѝ беше "ДНК, която можеш да си позволиш!" Числото 23 в името представляваше 23-те двойки хромозоми в човешката клетка, както и цената на основния пакет: пълен анализ на ДНК и наследствено изследване за 23 долара.
Реджина заплака. Топката ѝ кърпички се разпадна. Казах ѝ, че ще ѝ донеса още, и станах. Първо реших да потърся в тоалетната.
Нещо ми подсказваше, че макар появата на сестрата в живота на Тина да е важна, това не е посоката, която води към кибер тормоза. А е само една спица от колелото на живота ѝ, макар и донесла дълбоки промени за близките ѝ. Но следенето трябваше да е дошло от друга посока и според мен това бе начинът ѝ на живот.
Намерих тоалетната, отворих метален контейнер, в който имаше картонена кутия със салфетки, взех я цялата и се върнах в сепарето във фоайето.
Реджина я нямаше.
Огледах се, но тя не се виждаше никаква. Проверих дивана, на който бе седяла. Нямаше чанта, нямаше топка носни кърпички.
— Извинете, трябваше да отида до тоалетната.
Обърнах се и я видях. Върна се на дивана. По всичко личеше, че си е измила лицето. Сложих кутията със салфетки до нея и се върнах на креслото вляво, на което бях седял.
— Съжалявам, че ви подлагам на всичко това — казах. — Когато зададох въпроса, не знаех, че той ще доведе до тази тежка тема.