Майрън млъкна, заслуша се в думите на своя потенциален инвеститор и изключи звука на телефона, преди да вдигне поглед към мен.
— Предаде ли? — попита ме.
— Току-що я пратих — казах. — И на Бил също.
— Добре, ще я прочета довечера и утре можем да поговорим, ако имам възражения.
— Готова е за публикуване. Дори има и страхотно заглавие. Трябва само да напишеш подзаглавието.
— Гледай да…
Включи пак звука на телефона, за да може да отговори на въпрос.
Отдадох му чест и тръгнах към вратата, като по пътя се спрях до работното място на Емили Атуотър, за да ѝ кажа довиждане. Тя беше единствената друга служителка в офиса в момента.
— Чао — каза тя със звънливия си британски акцент.
Работехме в офис в типична двуетажна търговска сграда в Студио Сити. На първия етаж имаше само магазини и ресторанти, а на втория клиентски бизнеси като автомобилно застраховане, маникюр/педикюр, йога и акупунктура. И ние. "Навременно предупреждение" не беше клиентски бизнес, но офисът излизаше евтино, защото се намираше над лаборатория за марихуана и вентилационната система в сградата беше такава, че носеше към нас аромата на прясно приготвен продукт по 24 часа, 7 дни в седмицата. Майрън го нае с огромна отстъпка.
Търговският център имаше Г-образна форма и подземен гараж с пет места, запазени за служителите и посетителите на "Навременно предупреждение". Това бе огромна придобивка. Паркирането в града винаги е било проблем. А защитен паркинг за мен беше дори още по-голяма придобивка, защото това бе слънчева Калифорния и аз рядко пусках гюрука на джипа си.
Бях си купил вранглера нов с аванса от последната ми книга и броячът на километрите ми напомняше откога не съм си купувал нови коли и не съм влизал в списъка на бестселърите. Погледнах го, докато стартирах двигателя. Бях се отклонил на 260990 км от пътя, по който бях вървял някога.
2
Живеех в Шърман Оукс на Удман Авеню до магистрала 101. Това беше жилищна сграда от 80-те години в стил Кейп Код с двайсет и четири градски къщички, които образуваха правоъгълник и обграждаха вътрешен двор с общ басейн и място за барбекю. И също имаше подземен паркинг.
Повечето жилищни сгради на "Удман" имаха имена като "Капри", "Дъбов хребет" и подобни. Моята си беше безименна. Бях се нанесъл само преди година и половина, след като продадох апартамента, който бях купил с аванса от същата книга. Чековете от авторски права ставаха все по-малки и по-малки с всяка година и аз пренареждах живота си така, че да живея според заплатите си от "Навременно предупреждение". Беше труден преход.
Докато чаках на стръмната алея да се отвори вратата на гаража, забелязах двама мъже с костюми да стоят до домофона на пешеходния вход към комплекса. Единият беше бял, в средата на петдесетте си години, другият две десетилетия по-млад и азиатец. Лек порив на вятъра отвори сакото на азиатеца и зърнах значката на колана му.
Подкарах надолу към гаража, без да откъсвам очи от огледалото за обратно виждане. Те ме последваха по алеята вътре. Спрях на отреденото ми място и загасих двигателя. Докато си взимах раницата и слизах, те вече бяха застанали зад джипа ми и чакаха.
— Джак Микавой?
Уцели името, но го произнасяше неправилно. Мик-а-вой.
— Да, Макавой — казах аз, поправяйки го. Мак-а-вой.
— Какво става?
— Аз съм детектив Матсън, лосанджелиска полиция — каза по-възрастният от двамата. — Това е партньорът ми детектив Сакаи. Трябва да ви зададем няколко въпроса.
Матсън отвори сакото си, за да покаже, че и той има значка, както и прилежащ към нея пистолет.
— Добре — казах. — За какво?
— Може ли да се качим в дома ви? — попита Матсън.
— На по-уединено място от гаража?
Той махна с ръка към пространството около тях, сякаш там стояха хора и го слушаха от всеки ъгъл, макар гаражът да беше празен.
— Предполагам — казах. — Последвайте ме. Обикновено се качвам по стълбите, но ако вие, момчета, искате асансьор, той е в онзи край.
Посочих към дъното на гаража. Джипът ми бе паркиран в средата, точно срещу стълбището, водещо към вътрешния двор.
— По стълбите е добре — каза Матсън.
Поведох ги и те ме последваха. По целия път до вратата на апартамента ми се опитвах да мисля по правилата на професията си. Бях ли направил нещо, което да е привлякло вниманието на лосанджелиската полиция? Макар репортерите на "Навременно предупреждение" да имаха свободата да пишат по всякакви теми, имаше негласно разделение на труда и престъпните схеми бяха част от моя ресор, както и всичко, свързано с интернет.