— Тук някъде е — каза Марчанд.
В този миг чух името си — съдия Крауър обявяваше моето дело.
Марчанд се обърна към катедрата и се представи като адвокат на обвиняемия. От пренаселената маса на обвинението се надигна една жена и се представи като заместник градски прокурор Джослин Роуз.
— Ваша чест, към настоящия момент искаме да свалим обвиненията от подзащитния — каза тя.
— Сигурни ли сте? — попита Крауър.
— Да, ваша чест.
— Добре. Делото се спира. Господин Макавой, свободен сте.
Само че не бях. Нямаше да съм свободен поне още два часа, през които трябваше да ме върнат в ареста, където да ми върнат вещите и да придвижат бумащината. Сутринта си беше заминала, бях пропуснал и закуската, и обяда и нямах с какво да се прибера у дома.
Но когато прекрачих изхода на ареста, видях, че отпред ме чака Майрън Левин.
— Извинявай, Майрън. Откога ме чакаш?
— Няма нищо. Телефонът беше у мен. Добре ли си?
— Вече да.
— Гладен ли си? Или искаш да се прибереш вкъщи?
— И двете. Но умирам от глад.
— Да отидем да ядем.
— Благодаря, че дойде да ме вземеш, Майрън.
За да получим по-бързо храна, отидохме в Китайския квартал и си поръчахме сандвичи с морски дарове от "Малката перла". Седнахме на една маса и зачакахме да ги направят.
— Е, какво ще правиш? — попитах.
— За кое? — не разбра Майрън.
— За наглото погазване на Първата поправка от страна на полицията.
На Матсън това не бива да му се размине. Въпреки всичко трябва да свикаш пресконференция. Обзалагам се, че "Таймс" ще го изядат като топъл хляб. Говоря за "Ню Йорк Таймс".
— Не е толкова просто.
— Много е просто. Работех по статия, а на Матсън това не му харесваше. Затова ме арестува незаконно. Това не е само погазване на Първата поправка, но и на Четвъртата. Нямаха причина да ме задържат.
Вършех си работата.
— Знам всичко за това, но обвиненията са свалени и ти пак си работиш по статията. Никой не е пострадал.
— Какво? Прекарах нощта в ареста, седях в ъгъла, без да мигна.
— Но нищо не се е случило. Ти си добре.
— Не, не съм добре, Майрън. Опитай някой път и ти.
— Виж, съжалявам за това, което се случи, но мисля, че трябва да се примирим, да не разбутваме повече нещата и да се върнем на статията. И като стана въпрос, получих съобщение от Емили. Казва, че е научила нещо интересно в Университета в Ървайн.
Дълго се взирах в Майрън над масата и се опитвах да го разгадая.
— Не сменяй темата — казах. — Какво всъщност се случва? Спонсорите?
— Не, Джак, както вече ти казах, спонсорите нямат нищо общо с това — заяви Майрън. — Бих позволил на спонсорите да диктуват какво правим и за какво пишем, колкото и на тютюневите компании и автомобилната индустрия.
— Тогава защо не правим нищо? Този тип Матсън трябва да бъде хвърлен на кучетата.
— Добре, щом искаш да знаеш истината, мисля, че ако се разсмърдим за това, то може да ни ухапе за задниците.
— И защо?
— Заради теб. И мен. Ти си оперативно интересно лице в това разследване, докато не бъде решено друго. А аз съм редакторът, който не те е спрял, когато е трябвало. Ако тръгнем на война, това ще излезе наяве и няма да изглежда добре, Джак.
Поклатих глава в знак на безсилен протест. Знаех, че е прав. Може би Матсън беше знаел, че може да си прави каквото си поиска, защото ние сме компрометирани.
— Мамка му — казах.
Извикаха името на Майрън, защото той бе платил обяда. Той стана и взе сандвичите ни. Когато се върна, бях прекалено гладен, за да продължа да обсъждам този проблем. Трябваше да ям. Излапах половината сандвич, преди да заговоря отново. И след като гладът вече не разпалваше гнева ми, желанието ми за конституционна битка с полицията на Лос Анджелис угасна.
— Просто виждам докъде сме се докарали — казах. — Фалшиви новини, обществени врагове, президентът спира абонамента си за "Уошингтън Поуст" и "Ню Йорк Таймс". И полицията в Лос Анджелис хвърля репортер в затвора, без да ѝ мигне окото. Кога ще започнем да се съпротивляваме?
— Е, не сега — каза Майрън. — Ако ще се съпротивляваме, трябва да го направим когато сме сто процента чисти, за да не сме уязвими пред полицията и политиците, които обичат да виждат арестувани журналисти.
Поклатих глава и се отказах да споря. Не можех да спечеля, а и истината беше, че повече исках да се върна към разследването, отколкото да отмъщавам на полицията на Лос Анджелис.