— Не знам, сър, правим опити да разберем.
— Айрини — започна президентът разочаровано. — Знам, че настоявам да ме държиш винаги в течение, но единственото, което постигна тази сутрин, е да ме объркаш още повече.
— Бих предпочела да изчакам ден или дори седмица и да си разясня случая, но като се има предвид какво се случи снощи в Ню Йорк, реших, че трябва незабавно да узнаете.
— Но защо? Записът от разговора показва, че целта на двамата е Израел, не Съединените щати.
— Тогава защо господин X ще хваща самолет от Франция за Съединените щати? — Рап пристъпи бавно зад канапето, без да поглежда нито към президента, нито към шефа си. — Ако целта му е Израел, тогава трябваше да тръгне в друга посока. Или може би МИ 6 не са разчели думите му правилно. А може би ние не сме схванали правилно смисъла? Арабите са известни с това, че стават големи самохвалковци, когато трябва да се сипят закани срещу Израел. Само дето рядко дръзват да ги изпълнят. Ами ако принц Омар е участвал в сделка с оръжия с Али и е изгорял?
— Мислиш ли, че е възможно, Мич? — усъмни се президентът.
— Не съм много сигурен, сър. Само опитвам да отхвърля някои от възможностите, преди да сме отправили обвинения към Израел.
На Хейс не му се слушаха повече разногласия тази сутрин. Бен Фридман беше злоупотребил с доверието на най-големия поддръжник на страната му и докато някой не му предоставеше категорични доказателства в полза на противното, президентът щеше да продължи да се гневи на шефа на МОСАД.
— Мич, ти вярваш ли на Бен Фридман?
— Разбира се, че не.
— Мислиш ли, че е способен на нещо толкова безразсъдно?
Този път Рап се замисли, преди да отговори.
— Мисля, че е способен на почти всичко — произнесе внимателно.
Президентът кимна — напълно беше съгласен с последните думи.
— Но — побърза да добави Рап — едно нещо не се връзва. Според мен фактът, че убийството е станало в Ню Йорк, хвърля сянка на съмнение.
— Защо, защото не би рискувал да ни обиди по този начин ли?
— Да.
— Не мисля, че подобно нещо би притеснило Бен Фридман.
— Но министър-председателят Голдберг би се притеснил — обади се Валъри Джоунс. — Коалиционното му правителство е на път да се разпадне. Ако бъде намесен в скандала, Кнесетът ще му гласува вот на недоверие.
— Сър — предупреди Кенеди, — искам да отбележа само, че трябва да заемем много предпазлива позиция. Нужна ни е повече яснота.
Хейс се замисли върху думите й и въздъхна.
Съветът й противоречеше на неговата интуиция. Търпението му вече се беше изчерпало от лъжите на Бен Фридман, но си даваше сметка, че Кенеди е права.
— Добре… засега ще си мълчим за записа, но — той се обърна към Рап и Търбс — разберете кой е този човек и дали има нещо общо с убийството на посланик Али.
Рап кимна. В този момент Търбс вдигна поглед от дисплея, където течеше електронно съобщение:
— Току-що в Израел са се самовзривили още трима терористи.
— Господи… все по-лошо става! — възкликна Хейс.
ГЛАВА 54
Кварталът, в който се намираше старата къща, не беше от най-хубавите, а и самата сграда не беше в завидно състояние, но щеше да му свърши работа. Намираше се точно на границата между северния и североизточния район на Вашингтон, близо до югоизточния. Мястото беше тихо и спокойно, но въпреки това в два през нощта не беше зле да си нащрек. Израснал в окупация, Дейвид считаше квартала за напълно безопасен.
Беше се представил на хазяина като французин — програмист, който има собствена компания и се опитва да пробие на американския пазар. Щял да идва от време на време във Вашингтон, когато имал срещи с лобираща за него фирма и представители на Министерството на търговията. Но когато бил в града, щяло да му трябва достатъчно пространство, за да не спира работата си. Наемът беше приличен, а и хазяинът не каза нищо, когато Дейвид плати в брой депозит плюс парите за първите два месеца. В последвалите пет месеца палестинецът беше превеждал парите за наема чрез една банкова сметка в Париж, която пасваше на фалшивата му самоличност на Жан Расин.
Единствената молба на Дейвид, за което предложи да си плати, беше да подобри електрическата мрежа в една от стаите на горния етаж и да прокара кабели за високоскоростен Интернет. Собственикът, който живееше на около два километра оттук, не се възпротиви нито на едното, нито на другото и спази обещанието си да не закача Дейвид, докато той не вдига много шум и се държи като възпитан наемател.
Сега Дейвид седеше в преоборудвания кабинет на втория етаж на къщата във викториански стил и се беше съсредоточил върху екраните пред себе си. На стената бяха монтирани осем двайсет и един инчови монитора „Сони“, всеки от които струваше над хиляда долара. На дългата сгъваема маса, която му служеше като бюро, имаше два мощни компютъра. Компютърът вляво беше, за да си проверява електронната поща, да управлява финансите си, разпръснати из различни банки по целия свят, и да следи новините за това — какво се случва на Пенсилвания Авеню 1600. Другият компютър беше предназначен да контролира останалите седем монитора, които му даваха картина в реално време от камерите за контрол на движението, разположени из целия град.