Оттам контейнерът стигна до Ричмънд, Вирджиния, където го закараха до един склад. Там престоя два месеца, докато Дейвид се увери, че не го следят. Дванайсет двайсеткилограмови пакета с подобния на пластилин семтекс сега бяха подредени в задната част на минивана, покрити с брезент. Пакетите бяха овързани с жици и детонатори, които щяха да взривят почти едновременно общо двеста и двайсетте килограма експлозив.
Дейвид даде бавно назад, за да излезе на улицата, и се насочи на юг. Тъй като във Вашингтон работеха предимно държавни чиновници, по това време повечето жители на квартала още си бяха по домовете и движението не беше натоварено. Зави по една пряка и излезе на Джорджия Авеню. Малко по-късно мина покрай университета „Хауърд“ и после зави по Седма улица. Намираше се на около километър от Белия дом. Спря на един червен светофар, след което зави надясно по Роуд Айлънд и продължи в дясната лента, избягвайки, доколкото бе възможно, дупките на пътя. В момента беше по-изнервен и от вечерта, в която уби Али. Имаше нещо странно в този град. Всичките тези камери и различни служби на реда. Всяка от тях представляваше риск да го заловят. На Дейвид направо не му се вярваше, че в град с толкова много ченгета броят на убийствата може да е толкова висок. Но това в крайна сметка беше Америка. Стараеше се да не храни прекален оптимизъм за шансовете си за успех. Много внимателно беше заличил дирите си и следеше постоянно сайта на ФБР в очакване всеки момент да се появи фотографията му. Но досега не се беше появила. Нямаха никаква представа кой е той. И ако се вярваше на вестниците, целият свят, дори американците, смяташе, че израелците са виновни за убийството на посланик Али. Всичко вървеше според плана. Сега само трябваше да направи последното усилие. Акт на жестоко и брутално насилие, който щеше да принуди Израел да отстъпи.
Зави по пряката, намираща се на по-малко от половин километър от Белия дом, и намали, защото една кола рязко излезе пред него. Продължи на север още две пресечки в търсене на подходящо място за паркиране. До голяма степен заслугата за този смел ход принадлежеше на Омар. Той беше убедил Дейвид, че най-добрият начин да се накара Израел да седне на масата, е да бъде предизвикан гневът на американците. Пролей кръв на тяхна земя и само гледай как побесняват и губят всякакво търпение по отношение на Израел.
Сега повече отвсякога Дейвид вярваше, че начинанието му ще успее. Френският посланик в ООН трябваше да представи пред Съвета за сигурност проекторезолюция за създаване на палестинска държава в 11 часа тази сутрин. Засега всички бяха съгласни с изключение на Съединените щати. Като постоянен член на Съвета за сигурност американците имаха право на вето. След като Дейвид приключи със задачата си тази сутрин, гласуването сигурно ще бъде отложено, но шансовете за одобрение на резолюцията неимоверно ще нараснат.
Палестинецът внимателно паркира вана успоредно на улицата и пусна в таксовия апарат достатъчно монети, че да стигнат до късно следобед. После за последно огледа колата и провери дали не е забравил нещо. Номерата бяха подменени, таксовият апарат беше пълен, а бомбата не се виждаше от предното стъкло. Обърна се небрежно, доколкото му позволяваше обзелата го нервност, и се отдалечи от колата. Щеше да активира бомбата, щом се прибереше в къщата. Когато се увери, че мишената му е тръгнала по своя маршрут.
ГЛАВА 58
Рап излезе от душа в съблекалнята на новата щабквартира и се избърса с хавлията. Успя да подремне няколко часа на канапето в кабинета си и в момента се питаше дали идеята наистина е била добра. Заради раната си трябваше да спи настрани, положил глава на облегалката. Вратът го болеше ужасно. Имаше обаче много по-важни проблеми. Като например да открие кой е този досадник, който работи за Дебелия Омар. Така Мич кръсти саудитския принц, като пренебрегна благородническата му титла.
Застана пред едно огледало в цял ръст и си сложи нова превръзка на раната. После извади чисти дрехи от шкафчето си. За работещите в ЦБТ беше обичайна практика да си държат чисти дрехи в съблекалнята. Когато възникнеше някаква криза, те нямаха време да се наспят, камо ли да се прибират у дома и да се преобличат.
Изведнъж вратата се отвори и вътре нахълта разрошеният Маркъс Дюмонд.
— Мич… Мич! — крещеше младежът.
— Тук съм.
Дюмонд се закова.
— Трябва да се качиш горе! Оливия откри нещо!
Рап внимателно се намъкваше в панталоните си.
— Какво?
— Попадна на следа за онзи човек. Никак няма да ти хареса.
Рап стоеше над рамото на Борн. Гъстата му черна коса беше още влажна. Беше се вторачил в екрана на компютъра. За трети път вече гледаше как мъжът минава през входа на Пен Стейшън и за трети път попита Борн: