— Сигурна ли си, че е той?
— Да. — Тя уверено се усмихна. — Компютърната програма направи карта на лицевите му черти и ги сравни с тези на непознатия от фотографиите на англичаните. Идентични са.
Рап се вгледа в мъжа в черен шлифер. Схемата започваше да се оформя в главата му. Убива Али, маха се от района, отървава се от оръжието и хваща влак, за да излезе от града. Или отива на гарата и оставя впечатлението, че се качва на влака, а в същото време слиза и изчезва. Рап сам беше използвал този трик много пъти.
— Провери ли да не би да се е върнал обратно?
— Не беше необходимо — уверено отвърна Борн. Тя натисна няколко клавиша и на втория монитор се появиха други кадри от охранителна камера. Даде на Рап един лист с разписанието на влаковете, отпътуващи от Пен Стейшън във въпросната нощ.
Един от влаковете беше оградила.
— Проверих записите на Юниън Стейшън. Влакът е тръгнал от Ню Йорк в десет и пет и е пристигнал във Вашингтон в един и двайсет през нощта. — Тя натисна един от клавишите подобно на пианист — виртуоз. После се облегна назад, скръсти ръце и изчака записът да се появи на екрана. — Ето го нашия човек — минава през фоайето.
Този път Рап не я попита дали е сигурна.
— Копелето е тук, във Вашингтон — промърмори на себе си. Мозъкът му сякаш бе блокирал. Не че не знаеше на кого да се обади или къде се намира терористът в момента; не му бе известно каква е следващата цел на този единак и това го плашеше. — Имаме ли го записан другаде? — попита накрая.
— Не, само това е.
— Мамка му! Каза ли на Джейк?
— Не. Той отиде на Капитолия да уведоми членовете на Комисията по разузнаването.
— А на Айрини?
— Не. Тя тръгна за Белия дом.
Рап се изправи и потърси с поглед през морето от кабинки Том Лий, заместник-директора на ЦБТ. Ако Мич беше типичен държавен служител, вече щеше да се е втурнал по коридорите на Бичия обор да разкаже на Лий всичко, което е научил. Но, разбира се, той не беше просто някакъв бюрократ, притеснен да опази задника си и правителствената си пенсия. Ситуацията беше деликатна. Лий не беше служител на ЦРУ, а само имаше кабинет в сградата. Той беше от ФБР, които имаха цял куп правила за действие в подобни ситуации. Правила, които според Рап само пречеха.
Трябваше бързо да вземе решение. Налагаше се да заловят този човек. А кажеше ли веднъж на ФБР, нямаше да има връщане назад. Нямаше да може да прояви гъвкавост.
Реши да подходи предпазливо. Обърна се към Борн и Дюмонд:
— Обадете се на таксиметровите компании и разберете кой е бил на гарата по времето, когато нашият човек е излязъл оттам. И — Рап понижи глас — нека всичко си остане между нас.
Дюмонд и Борн кимнаха. Знаеха точно какво има предвид Рап.
— А ти, Маркъс, продължавай да работиш по сметките на Дебелия Омар. Трябва да има все някоя голяма сума, прехвърлена миналата седмица. Ако излезе нещо, потърси ме на мобилния телефон.
Мич взе разпечатките и се насочи към изхода.
— Къде отиваш? — полюбопитства Дюмонд.
Рап сгъна листовете и ги пъхна в джоба си.
— В Белия дом.
ГЛАВА 59
Президентът Хейс седеше зад бюрото, долепил телефонната слушалка до ухото си. Неговият екип по национална сигурност се беше разположил на канапетата и го чакаше да свърши. Кенеди седеше до Валъри Джоунс и се преструваше, че чете от някаква папка. В действителност слушаше какво говори президентът или по-точно — какво не казва. Високопоставеният сенатор от Ню Йорк, щат, в който президентът не се радваше на голяма популярност, му се беше обадил, за да го посъветва да не отправя такива яростни нападки срещу израелците заради бомбардировката в Хеброн.
Хейс дори не искаше да отговори на обаждането, но Джоунс, като по-практична, настоя да вдигне слушалката. Когато дойдеше време за преизбирането му, Ню Йорк щеше да им е необходим. Това не беше първото обаждане до Белия дом тази сутрин, отнасящо се до Израел. Влиятелното еврейско лоби трескаво се опитваше да предотврати пагубното за тях гласуване, което беше насрочено за днес в ООН. Всеки от членовете на екипа по национална сигурност беше отговорил на поне две обаждания от влиятелни посредници между властта и бизнеса, пледиращи за подкрепа на израелската кауза. Държавният секретар Бърг беше съветвана най-много, следвана от началничката на кабинета Джоунс и от министъра на отбраната Кълбъртсън. Дори телефоните на Кенеди и генерал Флъд бяха загрети.
— Ще взема предвид съвета ви — каза президентът, загледан в пространството. Слуша още няколко секунди и твърдо отговори: — Напълно разбирам сериозността на положението, сенаторе. А сега ме извинете, имам работа. — Хейс затръшна слушалката и хвърли към Джоунс нерадостен поглед.