— Но защо ще убиват посланика? — попита Бърг. — Единственото, което постигнаха, е, че настроиха Обединените нации срещу себе си.
До настоящия момент, поради няколко причини, Кенеди се въздържаше да направи този коментар. Най-напред, тя не искаше да повярва във факта, че Израел е толкова безразсъден. Но обтегнатите й взаимоотношения с Фридман, както и пагубното отражение на появата на атентаторите — самоубийци, върху израелската душевност все повече я навеждаха на мисълта, че те наистина са способни на такъв брутален ход.
— Съществува мнение — Кенеди гледаше да подбира внимателно думите си, — че Израел вече не го е грижа какво мислят в ООН.
— Че как така? — подскочи президентът; не беше запознат с тази гледна точка.
— Естествено, в Израел има кръгове, които смятат, че страната им трябва да се ангажира твърдо, за да има траен мир. В същото време обаче расте броят и на тези, според които всеки път когато Израел повери сигурността и проблемите си в ръцете на друга държава или организация, се опарва.
Държавният секретар се съгласи:
— Те смятат, че ООН най-малкото не проявяват никакво съчувствие към тях и са настроени антисемитски.
— И чрез убийството на палестинския посланик в Ню Йорк те изпращат послание на ООН какво мислят за тях. В същото време посланието към палестинците е, че ако искат, могат да не им отстъпват по жестокост — продължи Айрини.
Кълбъртсън явно започна да схваща за какво иде реч.
— Резолюциите на ООН в повечето случаи си остават неизпълнени. Тогава защо им е да им играят по свирката? — каза той.
— Точно така — отвърна Бърг.
ГЛАВА 60
Бронираният мерцедес лимузина спря пред северния вход на Западното крило. Двама излъскани морски пехотинци стояха на пост от двете страни на вратата, облечени в парадни тъмносини униформи, като стража в старинен замък. Принц Абдул бин Азис излезе от лимузината и закопча сакото си. Не обърна никакво внимание на репортерите, които подвикваха най-различни въпроси към него от другата страна на автомобилната алея. Братовчедът на престолонаследника си беше оставил куфията — традиционната арабска кърпа за главата — в посолството. Всъщност той я носеше единствено когато си беше в родината или на по-тържествени церемонии.
През последните петдесет и четири години посланикът беше прекарал повече време в Америка, отколкото в Саудитска Арабия. В това нямаше нищо чудно, защото беше роден в клиниката „Майо“ в Рочестър, Минесота. В ранните му детски години с него се бяха занимавали частни учители, а когато стана на четиринайсет, го изпратиха в академията „Филипс Ексетър“ — изключително престижното училище в Ню Хемпшир. След „Филипс Ексетър“ отиде в Харвард, където получи колежанско и университетско образование.
Абдул бин Азис беше много привързан към Америка. Повече от всичко обаче той се възхищаваше на светската власт във втората си родина. Беше се убедил с очите си какво зло могат да причинят хора с фанатични религиозни убеждения и това го плашеше. Поради тази причина той притежаваше три къщи в Америка и рядко позволяваше на децата си да се връщат в Саудитска Арабия. Принц Абдул бин Азис беше убеден, че властта ще падне скоро. Ще я свалят същите тези фанатици, които неговите роднини подкрепяха години наред.
Ултраортодоксалната ислямска секта на вахабитите се беше разпространила като плевел из цялата му страна и отвъд нея. Тя задушаваше в зародиш всяко напредничаво и рационално мислене, запушваше устата на всеки, който дръзнеше да изрази мнение, различно от религиозните постулати, и обричаше милиони хора да живеят в система, която имаше общи черти повече с каменната ера, отколкото с двайсет и първи век.
И сега, в тези опасни времена, братовчед му отново го беше изпратил в Белия дом, за да се опита да усмири фанатиците, без да им прерязва гърлата.
ГЛАВА 61
Всички от охраната бяха напрегнати. Около двайсетина демонстранти стояха от другата страна на тежката метална порта, но не това тревожеше Ури Доран, човекът, отговарящ за охраната на израелския посланик в Съединените американски щати. Вниманието му беше насочено към два операторски екипа. Доран беше служил в Шин Бет, израелската служба за вътрешна сигурност, осемнайсет години. Тази организация беше аналогична на американските Тайни служби и на Бюрото за дипломатическа охрана към Министерството на външните работи. През годините беше научил от опит, че камерите са много по-опасни от който и да е плакат или свирка, камък или тухла. Само чрез едно просто монтиране на кадрите журналистите можеха да направят него и хората му да изглеждат като закоравели разбойници.