Трябваше му само да прочете досието на Девон льо Клер, за да разбере накъде да се насочи. Обратен снобар като него би се спрял само на един вид банки. Известните с репутацията си швейцарски банки бяха перфектният избор. Те мислеха за всичко и се държаха с достойнство и коректност, каквито хора като Девон изискваха.
Търсенето по името на Омар или по имената на различните му фирми се оказа доста обременително. Дюмонд планираше да използва две стратегии, преди да повика хората от Министерството на финансите и ФБР, които да се вгледат с лупа в сметките. Беше ги виждал да го правят и преди — да проверяват всеки чек или паричен превод, за да разберат крайното му назначение. Финансите на Омар биха създали работа на петдесет агенти в продължение на шест месеца. Дори тогава можеха да пропуснат нещо, защото гледаха да спазват правилата — политическите и законовите.
Дори и да познаваха триковете на Дюмонд, щяха да се побоят да ги използват. Двайсет и осем годишният хакер от Масачузетския технологичен институт можеше да постигне резултати много по-бързо. Нищо от информацията, която щеше да придобие, нямаше да може да бъде използвано в съда, но Дюмонд беше работил достатъчно с Рап и знаеше, че той предпочита да урежда нещата тихо и незабелязано.
Дюмонд беше ограничил търсенето си в три банки, две със седалище в Цюрих и една в Женева. И трите бяха сред най-старите в Швейцария. Льо Клер имаше достъп във всяка от тях. Първоначално Дюмонд концентрира вниманието си върху по-големите транзакции — от пет до десет милиона долара. Не откри нищо и започна да проверява отново парите, циркулиращи до трите банки. Отново нищо.
Като последна мярка той провери всяка банкова сметка от последния месец, като търсеше малки транзакции от други банки и в различни дни. Искаше да види дали има такива, които се вливат в една сметка. Особено внимание отдели на имената на банките, в които парите се превеждаха. Търсеше натрупване на средства на едно-единствено място, което щеше да го доближи до разгадаването на мистерията.
Гледаше и датите на транзакциите. Опитваше се да групира различните траншове, но не откри нищо, което дори да се приближава до пет милиона долара. Изведнъж една сума привлече вниманието му: 500 000 долара бяха изпратени от една от банките в Цюрих в понеделник в друга банка на остров Мартиника. Беше готов да се закълне, че вече е виждал някъде тази транзакция. Да, две седмици по-рано Льо Клер беше превел същата сума от друга банка пак на сметката в Мартиника.
Когато потърси титуляри на сметката в Мартиника, на Дюмонд отново му се стори, че има нещо познато. Името не беше много обичайно. Беше френско, като неговото. Беше срещал някъде това име, но в момента не можеше да се сети къде. Бе на крачка да се откаже и да остави компютъра да извърши търсенето. И тогава се сети.
Съсредоточи се върху единия екран. Пръстите му заподскачаха по клавиатурата. Отвори електронното издание на днешния „Ню Йорк Таймс“. Потърси статията, която го интересуваше. Още в първия абзац откри въпросното име — Пиер Жусар. Гледаше ту към статията, ту към банковата сметка на карибския остров, съдържаща един милион долара. Дюмонд си каза, че може и да е случайно съвпадение, но в крайна сметка стигна до извода, че не е. Не можеше да е случайност. Рязко свали слушалките от главата си и набра мобилния телефон на Рап.
ГЛАВА 67
Беше необходим близо час, за да разберат какво в действителност се е случило. Белият дом беше блокиран. На никого не се разрешаваше нито да влиза, нито да излиза. Президентът и другите държавни люде бяха преместени долу, в Оперативната зала. Джак Уорч, специалният агент, отговарящ за охраната на Хейс, беше заповядал всички да бъдат отведени в бункера под сградата на Белия дом, но президентът се възпротиви. Веднъж вече беше седял в бункера и нямаше никакво желание да се връща там, освен ако не възникнеше неотложна необходимост.
Когато Уорч видя, че не може да излезе наглава с президента, той отстъпи. Но помоли поне да се преместят в Оперативната зала. Хейс се съгласи и екипът по националната сигурност слезе на подземния етаж, откъдето можеха да наблюдават кризата и да поддържат постоянна връзка с различните отдели, служби и агенции. Тежковъоръжените облечени в черно бойци от Екипа за контранападение на Тайната служба бяха заели отбранителни позиции при Западното крило. На покрива на другите сгради други агенти бяха застанали в готовност с преносими ракети земя-въздух „Стингър“. Президентската лимузина стоеше със запален двигател и чакаше да евакуира главнокомандващия, ако е необходимо.