Френският представител в ООН беше хванал американския си колега насаме и беше обвинил ЦРУ за фалшивата бомбена заплаха, за да протакат с гласуването. Посланик Жусар беше възмутен, че единствената суперсила в света може да падне толкова ниско и да прибегне до такъв евтин номер. Макар и наистина да беше прав, беше забавно да се слуша подобно обвинение от човек, който е бил подкупен, за да прокара резолюцията, предизвикала цялата суматоха.
Израел предложи да седнат на масата за преговори и да обсъдят сключването на мир с палестинците веднага щом последните подпишеха официално примирие. На свой ред палестинците отказваха да се придържат към каквото и да е примирие, докато министър-председателят не обещаеше писмено, че ще премахне всички еврейски селища на Западния бряг. Голдберг отказваше да направи подобен компромис и насилието продължаваше. Руснаците и китайците имаха известни подозрения, че бомбената заплаха не е случайна, и бяха решени да подкрепят твърдо френската резолюция още на следващата сутрин.
Президентът беше подложен на огромен натиск от страна на държавния секретар и на началничката на кабинета да разкрият на французите истината за подкупа. Рап току-що беше говорил с Кенеди по защитения спътников телефон и тя го беше уверила отново, че макар и президентът да е изкушен да разкаже истината, щеше да спази дванайсетчасовия срок.
ГЛАВА 74
Дейвид даде бакшиш на шофьора и отклони предложението му да му помогне с пренасянето на чантата до яхтата. Забеляза отдалеч Девон льо Клер, който стоеше до трапа на яхтата. Високо над подвижния мост се виждаха мъже в бели униформи. От предишните си визити знаеше, че корабът се оживява нощем. Именно по това време Омар организираше пищните си партита, след като бе обиколил казината и дискотеките. Казината в Кан отваряха най-рано в осем вечерта.
Дейвид тайно се надяваше Омар да го няма и Девон да му разкаже какво става. Едва ли обаче щеше да има този късмет. Омар щеше да настоява за всички подробности от пътуването му в Америка и особено за колата-бомба във Вашингтон. Идеята беше на принца. Първоначално Дейвид отказа. Имаше прекалено много неща, които можеха да се объркат, и прекалено много случайни минувачи щяха да пострадат. Омар обаче настоя. Месеци наред го беше увещавал и му беше обещавал все по-големи суми. Накрая заплаши да се изтегли от цялата операция и да издаде Дейвид. Каза му, че бруталното убийство на саудитския посланик ще накара престолонаследника окончателно да застане на страната на палестинската кауза. Омар му обясни, че от години повтаря на брат си да се опълчи на американците и че в уречения момент той отново ще бъде до него и ще му прошепне какво да отвърне на янките, когато те започнат да се извиняват за скандалния инцидент, станал на тяхна територия.
Всичко се свеждаше до американците. Те имаха право на вето и бяха едва ли не единствените, които можеха да попречат на създаването на палестинска държава. Каза му, че международният натиск не бил достатъчен. Трябвало да има и икономически. Американският президент трябвало да се почувства виновен за смъртта на любимия братовчед на принц Фейсал. Не било достатъчно само за пореден път да докажат, че Израел се ръководи от банда гангстери. Светът вече го знаел. Убийството на палестинския представител щяло да настрои ООН на тяхна страна, но това нямало да бъде достатъчно, за да спре американците да не упражнят вето.
На Дейвид не му харесваше, че усложняват толкова много плана. Омар обаче беше прав.
Когато доближи трапа, отново се запита какво се е объркало. Бяха премислили всичко, но американците някак бяха забавили гласуването.
— Добър вечер — усмихна се на Девон.
— Изглеждаш уморен — отбеляза французинът.
— Благодаря ти за загрижеността. А ти, както винаги, изглеждаш великолепно.
Девон се намръщи.
— Принцът те чака в личния си салон.
Дейвид кимна и се качи на яхтата.
— Остави чантата си. Ще наредя да я приберат, после ще си я вземеш. Ще останеш ли да пренощуваш?