Коулман ускори темпото. Мускулите на краката му изгаряха от болка, ала той не й обръщаше внимание. Стигна до отвесна скала, висока над три метра. Тъкмо се канеше да се изкачи по нея, когато забеляза стъпкана растителност отляво — признак, че оттук е минал Уикър. Без да се колебае, той се шмугна в храстите. Когато отново излезе на планинския гребен, видя, че Уикър вече е близо до върха. Коулман наведе глава и удвои усилията си. След няколко минути и той щеше да е горе.
ГЛАВА 24
Изглеждаше, че ще спрат в Хеброн. В над петдесетгодишната история на държавата Израел Хеброн винаги беше играл роля на междинен град. Тук бе Гробът на Авраам — пророк, еднакво почитан от мюсюлманите, евреите и християните. В центъра на Хеброн живееше общност от ортодоксални евреи, но те наброяваха по-малко от хиляда души и трябваше да бъдат охранявани от гарнизон на Израелските сили за отбрана.
Палестинците се дразнеха дори само един евреин да живееше в града им и многократно през последния век се бяха опитвали да решат проблема с недотам хуманни методи. Теренът беше подходящ за градски партизански бой — тесни улици, които се виеха по склоновете, многоетажни каменни сгради с плоски покриви. Израелските войници стояха далеч от града, защото знаеха, че ако влязат, съществува голяма вероятност да не се върнат.
Дейвид изобщо не се изненада, че срещата ще се състои тук, на територия, контролирана от палестинците. Сблъсъкът му с Рашид на паркинга му беше подействал отрезвяващо. Ако Рашид и хората му разбираха от нещо, то беше грубата сила. Те бяха станали очевидци как набиха шефа им. Наби го по-млад от него мъж, който, ако се съди по факта, че ще участва в срещата, беше важна клечка.
И все пак Дейвид не им даде много време да реагират, докато гледаха зяпнали окървавения Рашид да лежи в безсъзнание на пода. Той им изкрещя да не се туткат и се качи в бялото израелско такси. Мъжете се поколебаха.
— Оставете го! — заповяда им той. — Когато разкажа на Мохамед Атва какво е направил, Рашид ще ви е благодарен, че сте го зарязали тук.
Те се подчиниха. Името на Атва, шефа на Палестинското общо разузнаване, всяваше ужас у палестинците. За службата за сигурност се знаеше, че изтезава и убива безжалостно всеки, заподозрян в сътрудничество с евреите. Атва беше човекът, наредил Дейвид да бъде разпитван и измъчван.
Дейвид погледна през прозореца на колата. Движеха се по тесните улички на Хеброн. Беше се стъмнило, а те вече не бяха в израелското бяло такси. Да се возиш в подобна кола в Хеброн, бе равносилно на това — да се разходиш из Харлем с куклуксклановска качулка. Бяха се преместили в жълто палестинско такси.
Направиха остър завой и рязко спряха. Група маскирани младежи веднага обкръжиха колата. Носеха най-различно оръжие — от руските АК 47 до американските М 16. Четирите врати бяха рязко отворени и маскираните наредиха на всички да слязат. Дейвид отново беше претърсен за предаватели. Един от въоръжените пристъпи напред и понечи да вземе куфарчетата, но Дейвид го спря с жест. Постави куфарчетата върху багажника и ги отвори. При вида на новичките стодоларови банкноти мъжете загубиха ума и дума. Елегантно облеченият непознат очевидно беше някой много високопоставен.
Дейвид затръшна куфарчетата, преди пазачите да се опомнят. Демонстрирайки нетърпение, той грабна куфарчетата и се сопна на младежите да не го бавят повече. Онемели от вида на милионите, те го преведоха през барикадата и му помогнаха да се качи в задната част на един микробус. Колата потегли с вой на гуми.
Шест пресечки по-нататък спряха пред триетажна къща. Двата края на улицата бяха барикадирани със спрени автомобили. Безпокойство обзе Дейвид за миг, но после видя колата, която търсеше. Мерцедесът беше паркиран срещу буса, от другата страна на улицата. Дейвид си отдъхна. Бронираната кола принадлежеше на Мохамед Атва.
Стиснал куфарчетата, той излезе от микробуса и тръгна към къщата. Изведнъж товарът му се стори много тежък, ръцете му отмаляха. Всичко сякаш се развиваше на забавен каданс. Погледна надолу, към напукания тротоар, а после бавно вдигна глава към двамата маскирани мъже, застанали пред синята дървена врата с олющена боя. Мъжете махаха и казваха на Дейвид да побърза, но той изобщо не ги чуваше. Сам не забеляза кога се озова във вътрешността на сградата.
Беше пълно с хора. Въздухът беше пропит с дим, гласовете бучаха. В стаите отляво се вихреше банкет с печено агне, шашлик, пилета. Мъж на средна възраст, който оглавяваше Комитета за народно освобождение в Газа, тъпчеше баклава в устата си и кимаше ентусиазирано пред шефа на „Отряд 17“. В ъгъла други двама сърбаха арабско кафе и явно обсъждаха нещо сериозно. Единият бе шефът на сигурността в „Ислямски джихад“, другият не му бе познат. Дейвид усети как гърлото му пресъхна и се стегна. Това беше кулминацията на цялата прецизна, търпелива и упорита подготовка. Сякаш се намираше в някакъв сън.