Моро дълго обмисля офертата.
Рап предварително беше проиграл в мислите си ситуацията и знаеше какво ще последва. Всъщност щеше да се разочарова, ако Моро откажеше.
Най-накрая генералът отвърна:
— Господин Рап, Америка е много богата страна. Това, за което ме помолихте, ще струва повече от посочената сума. Щом искате да измъкнете семейство Андерсън от ръцете на терористите, ще ми трябват повече пари.
Рап призова на помощ целия си запас от хладнокръвие. Коулман и хората му явно не бяха заели още необходимите позиции, за да проведат мисията. Иначе щяха да са се обадили. Това означаваше, че всичко зависи от него. През цялото време, докато говореше с Моро, той обмисляше новия си план. Трябваше да изглежда така, сякаш Моро се е застрелял сам, за да не бъде изправен пред военен трибунал за измяна и предателство. Генералът носеше стандартния за Специалните части деветмилиметров „Берета“. Рап щеше да използва собствения си пистолет със заглушител — също деветмилиметров пистолет „Берета“, — за да го простреля в главата отстрани, след което щеше да извади един патрон от пистолета на генерала и да сложи оръжието в ръката му. След това щеше да повика полковник Барбоза в палатката. Щяха да постоят минута и да си тръгнат. Барбоза щеше да каже на адютанта на генерала, че шефът има важна задача и не иска да го безпокоят при никакви обстоятелства.
После щяха да се качат на хеликоптера и да си заминат. Всички щяха да си мислят, че звукът от изстрела е бил заглушен от шума на хеликоптерния двигател. Генерал Ризал на свой ред щеше да се погрижи на трупа и оръжието да бъде направен само повърхностен оглед. Трупът ще бъде открит по-късно, заедно с уличаващите банкови сметки и телефонни записи. Дори и за най-глупавия щеше да е ясно, че Моро е предпочел сам да сложи край на живота си. Генералите в Манила ще гледат военните следователи да не ровят прекалено дълбоко в случая.
Най-сетне Рап проговори:
— Мога да дам до двеста хиляди долара за връщането на Андерсънови, но нито цент повече.
Моро се намръщи.
— Пак е малко. Боя се, че не сте много изпечен в тази игра, господин Рап.
— Така ли? Генерале, не знам дали сте забелязали, но аз съм този, у когото са всички карти. Това е последното ми предложение. Двеста хиляди за връщането на семейство Андерсън и още сто хиляди, когато елиминирате „Абу Саяф“.
— Не съм много сигурен. — Моро бавно поклати глава.
— Аз пък съм. Пазарете се още малко с мен и ще предизвикате ареста си и изправянето си пред военен трибунал. Полковник Барбоза ще ви смени и с помощта на американските Специални сили ще освободи американското семейство и ще отърве острова от „Абу Саяф“.
— Полковник Барбоза е глупак! — избухна Моро. — Ако искате Андерсънови невредими, аз съм този, който може да ви помогне. Дайте триста хиляди и ще си ги получите до четирийсет и осем часа.
Рап вече едва сдържаше гнева си. Наглостта на Моро го изкарваше от равновесие. Той стисна юмруци, като си напомни, че скоро всичко ще е свършило. Просто използваше хитър ход, за да накара генерала да свали гарда.
— Добре, генерале — отговори с напълно спокойно лице той. — Съгласен съм с вашите условия.
— Чудесно — грейна Моро. — Ето какво ще направим.
Филипинецът ентусиазирано заобяснява как щял да се оправи с „Абу Саяф“. Говореше нещо за това, как щял да уреди пускането на американското семейство. Рап продължи да проявява престорен интерес, а в същото време лявата му ръка бавно се приближаваше към оръжието. Пръстите му докоснаха хладния приклад и в същия миг се случи нещо неочаквано. Ръката му замръзна. Моро забеляза промяната в поведението му и млъкна.
ГЛАВА 26
Коулман стигна върха на хълма запъхтян и изпотен.
Беше поддържал ускореното темпо в продължение на близо двайсет минути. Коленичи и огледа района. Върхът не беше много висок. Огромна тъмносива скала се издигаше в средата. Останалата част беше покрита с дървета и храсти.
Точно пред Коулман имаше полегат склон, покрит с трева и засенчван от няколко дървета.
На пръв поглед не би могъл изобщо да забележи Уикър.
Разположил се между основата на дървото и един храст, командосът изобщо не се виждаше, с изключение на подметките на кубинките. Коулман падна по корем и запълзя през високата до коленете трева. Когато стигна до Уикър, забеляза, че по-пъргавият от двама им вече беше разопаковал и сглобил своята снайперска пушка петдесети калибър „Барет М 82А1“ и оглеждаше терена през бинокъла си.
— Какво е положението? — попита го Коулман.
Уикър остана неподвижен.
— Проверих набързо периметъра. Изглежда, сме сами.