— Някакъв знак от Мич?
— Не, но видях един „Хюи“ ето там, с още топли двигатели, и един много нервен полковник, чакащ до палатката на генерал Моро.
Коулман се намръщи.
— Как, по дяволите, разбра, че тази е палатката на генерал Моро?
— Някой е бил достатъчно тъп да сложи табелка с името и чина му.
— Майтапиш се!
— Не. Погледни. — Уикър му подаде бинокъла.
Бившият командир на тюлените бързо огледа лагера.
— Това е едно от най-глупавите неща, които съм виждал!
Уикър се съгласи.
В същото време провери с мерника няколко точки, в които можеше да са се укрили вражески снайперисти. По природа си беше предпазлив, но също така и доста уверен в действията си.
Тази група на филипинските специални части, изглежда, не беше особено опитна. Като се започнеше с табелката пред палатката на генерала и се свършеше с липсата на охрана по периметъра, цялата работа му се стори много нескопосана. Едва ли бяха разположили антиснайперистки екип. Допълнително в негова полза беше и разстоянието, от което щеше да стреля. Хората, които можеха да улучат главата на жертвата си от такава дистанция, се брояха на пръсти в целия свят. Ако наоколо все пак имаше антиснайперисти, те щяха да покриват района в радиус от петстотин метра, плюс-минус сто. Уикър се намираше много по-далеч. И нарушаваше доста от собствените си правила.
Бяха пристигнали след изгрев-слънце и той беше заел позиция, без да си облече специалния снайперистки костюм.
Покрит с мрежа и парчета зебло с различна форма и разцветки на зеленото, снайперисткият костюм му позволяваше напълно да се слее с терена. При достатъчно време той щеше да добави към костюма и стръкчета и листа от естествената растителност, като по този начин щеше буквално да стане невидим и за най-тренираните очи.
— Какво мислиш? — попита Коулман.
— Мисля, че тия момчета изобщо не се притесняват, че могат да ги нападнат.
— Можеш ли да произведеш изстрела?
Уикър насочи мерника към палатката на генерала. Кръстчето се спря точно върху главата на полковника. Младият мъж вдигна поглед от окуляра и се обърна към изгряващото слънце. На хоризонта се трупаха дъждовни облаци. Поне засега времето беше приемливо. Още нямаше вятър, но скоро всичко щеше да се промени.
Уикър отново погледна през мерника.
— Кажи му, че ще се справя.
Коулман, който още дишаше тежко, се възхити на хладнокръвното и спокойно поведение на снайпериста. После извади спътниковия телефон от джоба на бедрото си, набра номера и зачака.
ГЛАВА 27
Главният директор на МОСАД се наведе напред и се вгледа в един от големите екрани. На него се виждаше част от жилищен квартал — един от най-опасните в цял Израел. Аналитикът от дясната му страна говореше с приглушен тон:
— Обърнете внимание на блокадите. — С лазерна показалка служителят обозначи трите улици, от които можеше да се влезе в квартала на хълма. — Вижте и четиримата мъже на този покрив ето тук.
— Наблюдателни постове? — попита Фридман.
— И не само. — Мъжът каза нещо в микрофона и картината се увеличи. — Почти съм сигурен, че двама от тези са въоръжени с РПГ.
Фридман погледна зърнистия образ в черно, зелено и бяло. Картината беше заснета от камерата в търбуха на специално модифициран турбовитлов самолет с четири двигателя ДХЦ 7. Част от военните помощи, изпращани от Съединените щати, самолетът беше оборудван с Високоинтегрирана система за наблюдение и разузнаване, или ВИСНР. Летателният апарат беше проектиран да дава едновременно и визуално изображение, и радиолокационно разузнаване в реално време.
Мъжете с реактивните гранатомети на покрива не бяха нещо неочаквано. Веднага след инцидента със сваления американски хеликоптер „Блек Хоук“ в Сомалия през 1993 г. всеки терорист в Близкия изток разбра колко лесно се свалят винтокрилите машини с подобно оръжие. Поради тази и още няколко други причини Фридман беше наредил да изпратят група командоси. Имаше и други, много по-малко рисковани начини да се свърши работата.
Фридман премести погледа си върху един от другите големи екрани. На него се виждаше Хеброн от птичи поглед. В центъра една лазерна точка маркираше колата, която се движеше с голяма скорост по посока на квартал, който те вече бяха идентифицирали. Изглежда, планът му щеше да проработи.
Изведнъж автомобилът спря при една блокада, която не бяха забелязали. Мъжът вдясно от Фридман отново каза нещо в микрофона си и камерата се фокусира върху обекта. Всички в залата напрегнато наблюдаваха как няколко души слизат от колата. Един от тях отиде до багажника и сложи два предмета върху него. Другите го наобиколиха.