— Само кажи.
Коулман погледна през бинокъла, за да се увери, че никой друг не се намира в огневото поле. После нареди:
— Стреляй!
Уикър бавно вдиша. Левият му показалец плавно натисна спусъка. Чу се много тихо изщракване, след което проехтя силен гръм. Масивната дълга почти метър и петдесет пушка изстреля куршум „Рауфос А“. Пукотът на петдесеткалибровия патрон разтърси спокойния изгрев.
В един миг генералът стоеше там и крещеше на подчинения си, а в следващия сякаш беше издухан от някаква невидима сила. Секунда-две съзнанието се опитваше да проумее странното явление, станало пред очите им. Само Рап знаеше какво се е случило. Той отново закрачи, но не към хеликоптера, а в противоположна посока. Силата, с която тялото на генерала беше повалено на земята, най-вероятно означаваше, че Уикър си е свършил безупречно работата. Но Рап искаше да се увери отблизо и да размени две думи с полковник Барбоза, преди нещата да са загрубели. Според първоначалния план той трябваше да се намира във въздуха по време на изстрела. Рап обаче беше съзрял възможност и бе решил да се възползва от нея.
Той стигна до Барбоза точно когато адютантът започна да схваща какво се е случило. В края на краищата от мястото на лейтенанта тялото на генерала се виждаше най-добре. Рап не го изпускаше от очи. По лицето на младия филипинец се четеше объркване.
Мич сграбчи Барбоза за лакътя и изсъска:
— Поемете командването! На хълма има вражески снайперисти. Накарайте хората да се размърдат. Някой трябва да понесе вината!
И двамата се затичаха.
Умът на Барбоза препускаше бясно и полковникът вече се питаше дали мистериозният американец не знае повече, отколкото показва. Но въпросите щяха да почакат. Наистина там някъде горе имаше снайперист. А нищо не караше кожата на професионалния воин да настръхва така, както мисълта за промъкващ се в опасна близост вражески стрелец. Барбоза беше участвал в истински сражения достатъчно пъти, за да знае, че неподвижната мишена е по-лесна за поразяване от движещата се. Затова се нахвърли върху шокирания лейтенант:
— Прикрий се, глупак такъв! По нас стреля снайперист!
Рап изтича покрай трупа на Моро и му хвърли бърз поглед, за да е сигурен, че мисията е приключила. Доказателството беше потресаващо. Цялата тилна част на генералската глава липсваше. Мич продължи да тича покрай палатките. Не чувстваше нищо друго освен удовлетворение. Моро беше предал страната си, военния си мундир и най-близкия съюзник на страната си. Беше пролял американска кръв, за да задоволи собствения си егоизъм. Сега обаче лежеше в локва кръв. Сам си беше избрал измамно лесната пътека.
ГЛАВА 29
Дейвид беше мислил много за този момент, докато го караха из Западния бряг. Обърна се леко настрани в кожената седалка на колата. Така можеше по-лесно да извади ножа, скрит в подметката на дясната му обувка.
— Къде е Хасан? — настоя Атва.
Дейвид се намръщи.
— Искам да знаеш, че не съм го желал аз. Той ме провокира. Аз само реагирах и отвърнах. Не му стигна акълът да разбере, че не може да ми посяга.
— Попитах те къде е той! — рязко повтори Атва.
Пръстите на Дейвид напипаха часовника на китката му.
— Последния път, когато го видях, лежеше на земята в безсъзнание. Но не беше сериозно ударен.
— Как? Защо?
— Аз го направих. — Дейвид започна да натиска бутоните на часовника в уговорената последователност. Когато натисна и последния, затвори очи и наведе глава, сякаш се срамуваше от постъпката си.
Експлозията свари Атва неподготвен.
Докато към бронираните стъкла на мерцедеса се носеха стотици осколки, Дейвид бръкна с палец в подметката и отвори тайното скривалище. Умело извади малко сгъваемо острие. Преди Атва да разбере какво става, Дейвид го притисна към страничната стена на колата. Острият като бръснач нож с дълго осем сантиметра острие преряза вратната вена на жертвата. От раната рукна кръв и опръска лицето на Дейвид. Атва се хвана за гърлото, за да спре кръвта, шуртяща от дясната страна, но в същото време Дейвид замахна и сряза вената от другата страна на врата.
Оттам бликна нов фонтан кръв и оплиска стъклото.
Главният директор на МОСАД скочи от стола си. Наведе се над бюрото и трескаво впери поглед в големия екран. Притвори очи и се опита да разгадае кои са двамата мъже, току-що излезли от къщата. Можеше да се закълне, че единият е Джабрил Хатаби, другият също му беше познат отнякъде. Но преди да ги е разпознал, двамата се скриха от погледа му на задната седалка на паркирана близо до къщата кола. Фридман, намръщен и напрегнат, се обърна към генерала от лявата си страна и кресна: