— Стреляйте по тази кола!
После отново насочи вниманието си към паркираната кола. Докато се чудеше дали автомобилът ще потегли, или не, го заслепи ярък блясък.
Директорът на МОСАД веднага разбра какво се е случило. В залата се възцари суматоха, всички заговориха едновременно.
Фридман отново се обърна към генерала:
— Дайте на „Апачи“-те зелена светлина.
— Ами колата?
На екрана не се виждаше нищо друго освен кълбо пламъци и прах. Сигурен беше, че единият от влезлите в колата е бил Джабрил Хатаби. Досещаше се кой е бил и вторият.
— Унищожете колата — отвърна без колебание Фридман.
Аналитикът от другата му страна се изправи и се намеси:
— Ами агентът ни? Убеден съм, че е в колата.
— Чухте заповедта ми — пренебрегна думите му Фридман.
Бен Фридман нямаше да се съсипе от мъка по загиналия Джабрил Хатаби.
Дейвид изскочи от мерцедеса и се озова сред облак прах. От прашинките бетон и кордит му залютя на очите и той ги затвори. Трудно беше и да се диша. Той вдигна тениската си пред носа и устата си.
След като си пое въздух, той отново се пъхна в колата, извади оттам трупа на Атва и го измъкна на улицата. Дейвид не виждаше почти нищо, на няколко пъти едва не се препъна. Отляво се забелязваха няколко големи огнища на пожара. Преди минути там се намираше къщата. Стъпи върху нещо меко. Огледа го отблизо и разбра, че това е един от пазачите, които стояха пред вратата.
Остави Атва до пазача и тръгна по улицата. Според сделката му с Фридман Дейвид трябваше да чака пристигането на Израелските сили за отбрана и да се остави да го арестуват. Запита се колко ли време ще им отнеме да се доберат дотук през блокадите. Тогава чу ужасен звук, подобен на писък, и инстинктивно се хвърли на земята.
ГЛАВА 30
Хеликоптерът на филипинската армия се приближи към Амфибийната група в готовност от запад. По средата на морската формация се намираше застрашителният десантен вертолетоносач „Бело Ууд“. Рап с нетърпение чакаше машината да кацне. Денят беше започнал с неприятности, но накрая всичко се оправи. И точно когато всичко си тръгна по плана, го сюрпризираха. Малко повече от час след като генерал Моро беше ликвидиран, се обади Коулман и докладва нещо много интересно. Първоначално реагира на новината за семейство Андерсън като на манна небесна, но после съзря проблема.
Филипинските Специални части се бяха разбеснели след смъртта на командира си. Точно както Рап и се надяваше да стане. Подразделение от над двеста души се приготви за истинска война. Два антиснайперистки екипа бяха разпратени из района с надеждата да открият някакви следи, докато полковник Барбоза пое командването на лагера и се приготви за изпращането на допълнителни патрули. Мъжете искаха кръв.
Рап наблюдаваше загрижено приготовленията. Вътрешно беше доволен. Всичко, изглежда, вървеше по план. Групата от филипинските Специални части щеше да преследва „Абу Саяф“, в Манила генерал Ризал щеше да настоява американските военни да се присъединят към лова на терористи. И при съвместната акция щяха да открият Андерсънови, да ги спасят и веднъж завинаги да приключат с „Абу Саяф“.
Коулман обаче промени всичко това, когато му се обади да му съобщи какво е видял на острова. И му каза, че лагерът на „Абу Саяф“ се намира само на шест километра и половина от лагера на филипинските части. Първоначалният план беше Коулман и екипът му да се придвижат към брега и оттам да се доберат до точката на изтегляне с плуване. Но този план вече не беше актуален. Коулман не искаше да губи контакта с Андерсънови и Рап беше съгласен с него.
И сега трябваше да се изправят срещу група побеснели филипински командоси, които жадуваха за мъст. Четирима американски тайни агенти се бяха оказали между чука и наковалнята.
Ако двата противника се сблъскаха, неминуемо щеше да се стигне до клане, в което шансовете на семейство Андерсън нямаше да са никак големи. Рап трябваше да обуздае гнева на филипинците.
Той вдигна телефона и набра Айрини. В Ленгли денят преваляше. Рап поиска две неща. Първото беше Кенеди да накара генерал Флъд да притисне генерал Ризал и филипинците да задържат войските си в лагерите, докато той и Коулман не измислят приемливо решение. Второто, което поиска, в момента се намираше пред него. Корабът на американските ВМС „Бело Ууд“ пореше вълните на филипинско море с дванайсет възела. Масивните перки на двигателите оставяха бяла диря, която се виждаше докъдето поглед стига. Корабите за охрана и поддръжка бяха обкръжили вертолетоносача във формата на диамант, простираща се километри. От изток се задаваха буреносни облаци. Рап първо наруга лошото време, но после му хрумна, че може да им е от полза.