Филипинският хеликоптер се приземи на широката палубна писта на „Бело Ууд“. Мич Рап изскочи навън като куршум и се насочи към огромната надстройка на командния пункт. Доста кораби беше обходил и знаеше кое къде да намери. Когато приближи кулата, един военноморски лейтенант му протегна ръка.
— Здравейте, господин Рап. Аз съм лейтенант Джаксън. Дяволски се радвам да се запозная с вас.
Офицерът стисна силно и ентусиазирано дланта му. Дори и да я нямаше значката-тризъбец на зелената униформа, Мич пак щеше да разбере, че мъжът с атлетичната фигура, дългата коса и брадичката е тюлен.
— Точно вас търсех, лейтенант.
Джаксън се ухили. Като повечето си колеги и той знаеше много добре кой е Мич Рап. Появата му на „Бело Ууд“ беше добър знак.
— Имам заповед да ви заведа право при капитана.
Джаксън влезе в кулата и Рап го последва.
Двамата се качиха по металните стълби няколко етажа по-нагоре, след което минаха през един тесен коридор. Спряха пред сива врата с табелка КАПИТАН ФОРЕСТЪР.
Джаксън почука на вратата и изчака разрешение да влязат. Отвътре отговориха почти веднага.
Джаксън козирува.
— Господин Рап се явява по ваше желание, господин капитан.
Капитан Шъруин Форестър остави настрана книгата, която четеше. Висок над два метра, Форестър изглеждаше като гигант в тесните пространства на кораба. Таванът беше на сантиметри от темето му.
— Благодаря ви, лейтенант, свободен сте. — Форестър прекоси кабинета си и огледа госта. После се усмихна широко и се обърна към Рап: — Е, господин Рап, днес ми бе за първи път. Никога досега не ми се е обаждал лично председателят на Обединеното командване. Не и докато съм бил в морето.
Рап също се усмихна. Имаше нещо, което веднага го накара да хареса Форестър.
— Това хубаво ли е, или лошо, сър?
Форестър помисли секунда.
— Не обичам да стоя със скръстени ръце и да не правя нищо. Особено след случилото се снощи. Мога само да предположа, че щом човек с вашата репутация идва на кораба ми така ненадейно, значи е за добро.
Рап кимна. Изглежда, Форестър беше истински воин, а не някой бюрократ, правещ се на офицер.
— И аз мисля, че ще ви хареса това, което съм ви приготвил.
— Добре, тогава да поседнем. — Капитанът го заведе при едно канапе с четири фотьойла около него. Апартаментът не беше много голям, но за кораб си беше направо огромен. Форестър и Джаксън седнаха на канапето, а Рап се разположи срещу тях във фотьойла.
— Та, господин Рап — Форестър кръстоса дългите си крака — какво ви води насам, толкова далеч от дома?
Рап вече беше обмислил нещата предварително. Денят щеше да е тежък и за да успее, тези двама мъже трябваше да дадат всичко от себе си. Дълго беше работил в среда, в която всички бяха обсебени от мания за тайни, но така и не свикна с някои техни правила. Да, някои планове наистина трябва да се пазят в тайна, но по-добре беше военните на терена да са наясно със ставащото.
Според Рап случаят в момента беше точно такъв, а и едва ли щеше да изтече информация от двамата морски офицери. Те патрулираха вече повече от месец и споменът за семейство Андерсън още беше пресен в главите ми. Освен това бяха загинали техни бойни другари. На тях можеше да им се вярва.
— Това, което ще ви кажа, не бива да излиза оттук. Дори една дума автоматично слага край на кариерата ви. Достатъчно ли съм ясен? — Двамата кимнаха. — Добре. — Мич се обърна към Форестър: — Тюлените, които закарахте на брега преди няколко нощи и които попаднаха в засада… тяхната мисия беше провалена от изтекла информация. Изтекла на много високо ниво.
След дълга пауза Форестър попита:
— Откъде?
— От Държавния департамент. Скоро медиите ще огласят фактите. Помощник-държавният секретар Аманда Петри присъства на брифинга на Съвета за национална сигурност за операцията. Изрично й беше казано да не споделя информацията за спасяването на заложниците с никого, включително и с посолството в Манила. Когато измъкнехме семейство Андерсън, сами щяхме да съобщим на филипинското правителство. Дори и да се възпротивяха — Рап сви рамене, — нашата позиция беше достатъчно твърда. Американците са държани като заложници вече шест месеца, а те досега не си помръднаха пръста да ги освободят. Дори разкрихме, че са спъвали усилията ни за освобождаването им. — „Спъвали“ беше меко казано. — След като нашите момчета попаднаха в засада, директорът Кенеди започна разследване. Изглежда, е имала хора, които са следели как се развиват нещата тук. Това, което открихме, хич няма да ви хареса. Малко преди спасителната операция Аманда Петри е изпратила електронно писмо до посланик Кокс в Манила. В мейла тя е описала плана на мисията. На свой ред посланик Кокс е предал информацията на човек от филипинското правителство.