— На кого? — попита Джаксън.
— Не мога да ви кажа.
— Не можете или не искате?
— Не искам. Няма значение. Сега да преминем към най-интересната част. Срещали ли сте се с генерал Моро?
Форестър поклати глава, а Джаксън отвърна:
— Няколко пъти.
— Какво мислиш за него?
— Според мен той нещо ни е сърдит — на мен и моите момчета. Има ни зъб за нещо.
— Да — съгласи се Рап. — А може би не иска американците да се разхождат из малкия му остров?
— Да, а освен това винаги се опитва да докаже, че неговите бойци са по-добри от нас.
— Наистина ли е така?
Джаксън се изсмя.
— Как ли пък не!
На Рап подобен отговор му прозвуча самохвално и горделиво.
— По-конкретно, ако обичаш. Как са в стрелбата и в действията в джунглите? Каква е дисциплината им?
— Бяха изключително дисциплинирани. В това отношение Моро беше истински садист. Бяха в страхотна форма. Можеха лесно да се справят с дългите преходи, носейки на гърба си големи раници. Никой от тях не се осмели да хленчи или дори да изпъшка. Но те стрелят много по-малко от нашите екипи.
Това беше важна информация.
— А в джунглата как се държаха? Добри следотърсачи ли бяха?
— Интересно е, че ми задавате подобен въпрос — отвърна Джаксън. — Бяха страхотни следотърсачи. Можеха да открият и игла в джунглата. Бяха по-добри от нас, с изключение може би на един от моите.
— Какво му е толкова интересното на въпроса?
— Ами щом са толкова добри следотърсачи, защо досега не са попаднали на дирите на семейство Андерсън? Няколко пъти се натъквахме на лагери, които очевидно бяха опразнени от терористите в последния момент. Тогава настоявах хората на Моро да ги натиснат и подгонят, но те винаги намираха някакво оправдание, че трябва да останем по местата си. Поне час седяха до радиостанцията и чакаха заповед, докато разузнавачите се разпръсваха из джунглата и търсеха следите на бунтовниците.
— Опитахте ли се да ги преследвате сами?
— Разбира се. Моро побесня. Дори се качи на хеликоптера и дойде при нас. Навика ми се пред моите и неговите хора, а после се свърза с моя командващ офицер в Гуам и му се разкрещя и на него. Накрая получих мъмрене и сега не ме пускат да слизам от кораба.
— Е, лейтенант, мисля, че ще мога да залича това мъмрене от личното ви дело.
— Моля? — не разбра Джаксън.
— Само ми напомнете, когато всичко свърши, и ще се погрижа… Всъщност дори ще направя така, че мъмренето да бъде заменено с похвала. Интуицията не ви е подвела. Генерал Моро беше предател.
— Предател?
— Точно така.
— Забелязах — намеси се капитан Форестър, — че казахте „беше“, а не „е“. Случайно ли?
Ето тук нещата ставаха много деликатни. Проблемът беше не да признае смъртта на Моро. Така или иначе щеше да се разчуе скоро. Трудността беше как да обясни кой го е убил и откъде са знаели, че е предател. Рап реши да разкрие само част от истината:
— Генерал Моро е приемал подкупи от „Абу Саяф“. — За връзките на Моро с Китай реши да премълчи. — Както вече посочихте, лейтенанте, той никак не обичаше американците.
— Значи „Абу Саяф“ са му плащали да не ги преследва?
— Правилно.
— Ах, този кучи…
Форестър прекъсна младшия офицер:
— Генерал Моро имал ли е нещо общо със засадата срещу нашите?
— Боя се, че да.
Форестър едва овладя гнева си.
— Да се върна към първия си въпрос тогава. Генерал Моро още ли е сред живите?
— Не.
Джаксън, който беше добре запознат с репутацията на Рап и знаеше, че агентът от ЦРУ е бил в лагера на филипинските Специални части тази сутрин, го попита развълнувано:
— Вие ли го убихте?
Форестър се изкашля.
— Лейтенанте, мисля, че не бива да задаваме такива въпроси.
— Няма нищо — отвърна Рап. — Не, не го убих аз. Застреля го снайперист.
— Снайперист? — повтори Джаксън.
— Да. Лагерът не беше охраняван по периметъра. Абу Саяф изпратиха свой човек, който се промъкна достатъчно близо и застреля генерала рано тази сутрин. — Рап замълча, за да види как ще бъдат възприети думите му. — Това е официалната версия. А сега искате ли да чуете какво наистина се случи?
Двамата му събеседници кимнаха, Джаксън — по-ентусиазирано от Форестър.