— Информацията, която ще споделя с вас, е строго секретна. Наблягам на тази подробност. В часовете преди изгрев-слънце тази сутрин снайперистки екип на американските Специални сили проникна на острова, зае позиции и малко след изгрева произведе изстрела.
Двамата офицери приеха новината с мълчание.
— Това обаче не е всичко. Докато се придвижваха към позицията си, екипът забеляза семейство Андерсън и техните похитители. Четиримата командоси се разделиха на два екипа — единият да проследи Андерсънови, а другият да ликвидира генерала.
— Знаем къде крият семейство Андерсън? — предпазливо предположи Джаксън.
— Да.
Форестър се наведе напред.
— Знаем точно къде се намират?
— Абсолютно точно и ще отидем да ги приберем.
ГЛАВА 31
От студеното вечерно мартенско небе се сипеха бели снежинки, докато по Пенсилвания Авеню се редяха черни лимузини, които чакаха на опашка да разтоварят важните особи пред северния вход на Белия дом. Президентът даваше вечеря в чест на канадския министър-председател. Айрини Кенеди помоли шофьора да спре пред югозападната порта. Тя нямаше време да чака. Трябваше да си каже няколко думи насаме с президента, преди да започне пиршеството.
Младата директорка на Централното разузнавателно управление не се доверяваше лесно. В нейния занаят нещата не винаги бяха такива, каквито изглеждаха. Хора и държави непрекъснато се опитваха да я измамят и заблудят, затова, дори и да се довереше на някого, винаги имаше едно наум. Мич Рап беше единственото изключение от правилото. Той беше един от малцината, на които Кенеди наистина можеше да разчита.
Двамата имаха различен подход, но Рап беше крайно ефективен и съвестта му беше чиста.
Той изпитваше само презрение към политиците във Вашингтон. Както доказа за пореден път провалената спасителна операция във Филипините, столицата беше тъпкана от най-различни служби, в които работеха прекалено много хора. Не беше необходимо да си майстор на шпионажа, за да разбереш, че колкото повече са играчите в една операция, толкова по-голяма е вероятността от изтичане на информация.
Именно затова искаше да говори Кенеди с президента и с генерал Флъд тази вечер. Рап й се беше обадил, за да й съобщи добрата новина за семейство Андерсън, но след това поиска нещо доста необичайно. Първоначално молбата не се хареса на Кенеди, но сега, след като премисли нещата, тя си каза, че планът наистина е доста оригинален. Издържан бе в класическия стил „Мич Рап“, а никой не можеше да оспорва внушителния списък на успешните акции на нейния агент.
След като от Тайната служба провериха набързо лимузината, тя беше пропусната през югозападната порта. Кенеди излезе от колата, като придържаше полите на вечерната си рокля. Един униформен служител на Тайната служба отвори вратата пред нея и тя забързано влезе в Западното крило.
Кенеди мина покрай Оперативната зала. Излезе извън сградата и заобиколи Колонадата. Президентът вървеше по този маршрут всеки ден. В Палмовата зала я чакаше специален агент Джак Уорч, човекът, който отговаряше за личната охрана на президента Хейс.
— Тази вечер си много красива, Айрини — каза винаги галантният агент.
— Благодаря ти, Джак, ти също.
Уорч, като всички агенти от личната президентска охрана, дежурни тази вечер, беше облечен официално. Той предложи кавалерски ръката си.
— Президентът и генерал Флъд са горе и те чакат.
Кенеди харесваше Уорч. Той беше истински професионалист, който работеше упорито и много обичаше семейството си.
— Как са Шийла и децата? — попита го Кенеди.
— Добре са. А Томи? — Уорч имаше предвид седемгодишния син на Кенеди.
— Расте много бързо… вече започва да става малко нахален. Нали знаеш, на неговата възраст… — На езика й беше да каже, че на детето му липсва баща, но се въздържа. Не беше в неин стил да се оплаква.
Взеха асансьора до втория етаж.
— Какво прави моят любим антитерорист? — попита Уорч.
Кенеди се запита дали агентът задава въпроса от любезност, или наистина иска да знае с какво се занимава в момента Рап. На Уорч, разбира се, можеше да се вярва безрезервно, но не му трябваше да научава секретната информация.
— Добре е.
Агентът се почувства неловко.
— Жена му дойде при мен преди малко. Искаше да разбере къде се намира.
— И?
Асансьорът спря и вратата се отвори.
— Казах й, че нямам представа.
Кенеди първа пристъпи в коридора.
— А така ли е наистина?
Уорч се намръщи.
— Да.
— Добре — отвърна Кенеди.
Двамата закрачиха по широкия коридор. Спряха пред вратата на президентския кабинет.