— Айрини — поде агентът загрижено, — мисля си, че някой трябва да говори с Анна.
— Защо?
— Мисля си, че ти трябва да говориш с нея.
— И да й разкрия тайните операции на ЦРУ ли? — саркастично реагира Кенеди.
— Не, разбира се, че не. Но някой трябва да й каже да престане да задава въпроси.
— Тя е репортер. Такава й е работата.
— Знам, но той е неин съпруг, за Бога, и в противен случай нещата само ще се влошат. Мисля, че ако я успокоите малко, няма да е така.
— Тя тук ли е в момента?
— Да.
От друга страна, докато Мич го нямаше наблизо, това беше идеална възможност да си изясни някои положения със съпругата му. Между двете отдавна съществуваше напрежение и тъй като и двете очевидно щяха да играят значителна роля в живота на Рап, трябваше да поговорят за някои неща.
— Добре, ще опитам да се видя с нея по-късно.
Уорч почука на вратата на кабинета, изчака секунда и отвори. Председателят на Обединеното командване и главнокомандващият седяха до камината и играеха карти. Генерал Флъд държеше чаша с кафява течност, за която Кенеди предположи, че е бърбън. А какво си беше сипал президентът, нямаше идея. Той пиеше само за компания и нямаше любимо питие. Беше го виждала да пие вино — червено и бяло, бира, водка, уиски и бърбън. Никога обаче не го беше виждала пиян, освен дето започваше да говори с малко по-висок тон.
Двамата мъже станаха и също направиха комплименти на директора на ЦРУ колко добре изглежда. Кенеди им върна жеста и се настани на канапето. Президентът й наля водка с лед. Айрини бе разбрала, че е по-добре да приеме каквото и да е питие и да го подмята в ръцете си, вместо да повтаря многократно, че не иска нищо за пиене.
Президентът седна отново в стола си и взе ръка. Погледна над картите си и каза:
— Чий ред е?
— Ваш — отвърна генералът.
Хейс понечи да извади една от картите си, но после размисли и я върна.
— Та, Айрини, какви мисли се въртят в ума ти?
— Имаме напрегната ситуация, сър, и сметнах, че трябва да знаете за нея.
Кенеди хвърли поглед към генерал Флъд, за да отгатне дали е споделил с президента по-ранния им разговор. Той обаче с нищо не показа да е провеждал трудна дискусия.
Тя отново се обърна към президента, който най-накрая бе решил коя карта да свали.
— Няколко часа преди изгрева внедрихме екип във Филипините, на остров Динагат, за да се погрижи за генерал Моро. Докато се придвижваха към първоначалната си позиция, членовете на екипа се натъкнаха на враждебно настроени въоръжени лица, които идентифицираха като колона бунтовници от „Абу Саяф“.
Хейс свали всичките си карти. Не му харесваше този доклад. Последното нещо, което му трябваше сега, беше загинали американски войници на Филипините.
— Моля те, кажи ми, че не е имало засада! И този път!
— Не, сър, нямаше. Екипът не беше забелязан от противниковата страна. Те оставиха колоната да мине покрай тях, след което продължиха към изпълнението на първостепенната си задача.
Хейс беше малко объркан.
— Тогава какъв е проблемът?
— По-скоро бих казала, че става дума за възможност, не за проблем.
— Да чуя.
— Вражеската колона е съпровождала семейство Андерсън — и петимата.
— Сериозно ли говориш?
На Кенеди въпросът й се стори малко странен, тъй като тя не се славеше с чувство за хумор.
— Да, сър, екипът се раздели на две групи от по двама души. Едната двойка се зае с първоначалната цел на мисията, а другата проследи вражеската колона.
— Знаем ли къде се намират?
Тя се усмихна лукаво.
— Имаме разузнавачи там, сър. Знаем точно къде се намират. Спътниковите координати и всичко останало.
Хейс рязко се изправи. През последните шест месеца не беше минал и ден, без да се сети за бедното семейство.
— Искам в Оперативната зала до един час да се свика Съветът за национална сигурност. — Хейс погледна часовника си. — Ще си намеря някакво оправдание да се измъкна от партито. — Той забеляза, че Кенеди е разтревожена. — Какво има?
— Не мисля, че трябва да бием камбаната толкова скоро.
— Защо? — озадачи се Хейс.
— Мич помоли да не вдигаме много шум. Той се намира на борда на „Бело Ууд“ и извършва тактическа оценка, докато екипът ни е на терена и непрекъснато му подава информация за целта.
— Какво точно имаш предвид под „да не бием камбаната“?
— Имате ли доверие на Мич, сър?
— Разбира се!
— Той смята, че бойната група на „Бело Ууд“ разполага с всички средства за изпълнението на успешна операция за спасяване на заложниците. В светлината на последните събития той предпочита да не задействаме целия апарат на националната сигурност.