Рап тръгна към кулата. Джаксън го настигна.
— Искате ли все пак да ми кажете какво сте намислили?
— Тоест?
— Имам чувството, че няма да седите тук на кораба със скръстени ръце.
Рап продължи напред. Цяла сутрин подготвяше операцията. Вече беше минало пладне и нещата се развиваха добре. Коулман беше потвърдил, че Андерсънови са в една от армейските палатки, двата взвода тюлени бяха готови, проникването беше планирано в подробности, силите за поддръжка бяха на мястото си, оттеглянето също беше обмислено. Сега им оставаше само да чакат падането на нощта.
Рап трябваше да признае на себе си, че бойните действия го привличат, както операционната маса — хирурга. Никой не го караше да участва. Коулман и хората му бяха едни от най-добрите в света, както и Джаксън с неговите тюлени. Но Рап знаеше, че е по-добър от всички тях, взети заедно, и Коулман не би го отрекъл.
Ако не стореше всичко, което зависи от него, за да спаси семейството, никога нямаше да си го прости. Анна нямаше да го разбере, но не беше и необходимо. Това, плюс факта, че се намира на другия край на света, улесни взимането на решението.
— Да — отговори най-накрая той. — И аз ще дойда. — По време на оперативното планиране се прокрадна едно притеснение. Групата „Абу Саяф“, която държеше за заложници семейство Андерсън, не беше единствената бунтовническа партизанска формация на острова. Тяхното въоръжение едва ли беше същото, с което преди няколко нощи бе направена засадата срещу екипа тюлени. Едва ли зад нападението стояха те. Тази мисъл породи известна тревога у лейтенант Джаксън, тъй като неговият екип трябваше да извърши десант на острова сега. Като всеки командир и той не желаеше да изпраща хората си на смърт.
Оптималното решение беше групата да бъде вкарана в джунглата с хеликоптер. Тюлените трябваше да слязат там, където бяха позициите на Коулман и екипът му предната нощ. Рап обаче веднага изключи този вариант. Нито Джаксън, нито капитан Форестър знаеха истинската причина, поради която Коулман с неговите командоси се намираха на острова. И двамата си мислеха, че е заради семейство Андерсън.
Ако знаеха истината, и те щяха да стигнат до същия извод. А именно — че когато Коулман и неговата група бяха слезли от хеликоптера, най-вероятно бяха подплашили бунтовниците да преместят заложниците в друг лагер. Ако бунтовниците отново решаха да ги преместят, операцията трябваше да бъде отложена до разработването на нов план.
Коулман предложи да изпрати един от хората си по петкилометровия маршрут до брега, за да провери за засади преди десанта. Рап обаче отхвърли и този вариант без колебание. Той искаше приятелят му и неговите командоси да останат концентрирани върху целта. Ако терористите тръгнеха отново да местят заложниците, четиримата щяха да ги проследят. Освен това съществуваше неголям процент вероятност екипът да бъде разкрит от бунтовниците. Тогава всеки човек щеше да е от ключово значение.
Имаше и начин да се намали опасността при морския десант. Тази мисъл се въртеше в главата на Рап от няколко часа и сега той реши да я сподели с другите. Обърна се към Джаксън и го попита:
— Колко си висок?
— Метър и седемдесет и осем, защо? — озадачи се лейтенантът.
Рап го огледа от главата до петите.
— Седемдесет и девет килограма?
— Осемдесет и един.
— Добре. — Рап тупна Джаксън по гърба и добави: — Нали няма да имаш нищо против да ми услужиш с част от екипировката си?
ГЛАВА 34
Дъждът се лееше като из ведро, докато хеликоптерът „СН 53Е Супер Сий Стелиън“ на Морската пехота летеше към целта си. Чистачките работеха трескаво, но пилотите не виждаха нищо и затова летяха по показанията на приборите. Видимостта беше не повече от петдесет метра, но тъй като се движеха със скорост близо двеста километра в час, тя практически беше равна на нула. За щастие вятърът не беше много силен. Бавно придвижващият се облачен фронт се бе установил над Филипините. От Манила до Давао на юг всичко беше залято от пороя. Хората гледаха да не излизат от къщи, да не говорим да пътуват по въздуха.
Но освен тези, които ругаеха майката природа, имаше и такива, които се възползваха от нейните капризи. Двайсет и петима смелчаци седяха в момента в студения товарен отсек на винтокрилата машина, способна да превозва до петдесет и петима морски пехотинци. Всички бяха облечени в черни неопренови водолазни костюми. Двайсет и четирима от тях бяха тюлени от ВМС на САЩ, един работеше за ЦРУ.
Дъждът им дойде като истинско спасение, защото позволи на Рап да ускори графика и да стартира акцията по-рано. До падането на вечерния мрак все още оставаха няколко часа, но това вече нямаше значение. Окуражен от лошото време и от последната информация на Коулман, че по всяка вероятност бунтовниците ще изчакат да премине бурята, Рап реши да се възползва от появилия се шанс. Хрумна му да се обади на Кенеди и да й каже, че са започнали, но после размисли. Във Вашингтон сега беше три през нощта, не му се искаше да я буди. Нито пък имаше желание или време да слуша съветите и предложенията на стратезите и политиците от столицата. Само щяха да усложнят мисията. Що се отнася до получаването на официално одобрение, той не се притесняваше. Президентът беше създал прецедент, като разреши провеждането на спасителната операция в началото на седмицата. Съединените щати искаха да си върнат своите граждани невредими, а нападателите щяха да си платят.