Първоначалният план беше да вземат два хеликоптера „Сий Стелиън“, да ги натоварят с командоси и четири гумени лодки тип „Зодиак“, след което да ги спуснат на осем километра от брега, един час след залез-слънце. Когато започна проливният дъжд, Рап се посъветва с пилотите и Джаксън. Според пилотите бурята щеше да маскира пристигането им и те можеха да спуснат диверсантите само на километър и нещо от брега, без опасност да ги чуят или забележат.
Рап и Джаксън едновременно стигнаха до заключението — да оставят лодките и да качат всички хора на един хеликоптер. Този тип операции и бездруго бяха достатъчно сложни. Трябваше да се използва всяка възможност за опростяване. Тези мъже спокойно можеха да избутат надуваемите лодки в бурното море, но те имаха и по-важни задачи. А и когато стигнеха брега, трябваше да загубят немалко време, за да скрият лодките. Разбира се, в сравнение с плуване на дистанция осем километра това беше за предпочитане, но в плана бяха настъпили промени. Километър и нещо плуване за тюлените не беше никакъв проблем.
Един от членовете на екипажа вдигна два пръста. Нямаше смисъл да се опитваш да надвикаш трите турбинни двигателя. Тези, които още не си бяха сложили плавниците, го сториха. След минута задната рампа на хеликоптера се отвори. По заповед на Джаксън мъжете се изправиха.
Друг член на екипажа стоеше при рампата, завързан с обезопасителни ремъци. Той приближи микрофона към устата си и поиска от пилотите да намалят скоростта. Машината забави до десетина километра в час. Не биваше да зависва, за да не се приземят командосите един върху друг. На височина три метра над повърхността пилотите сигнализираха на колегата си отзад да пуска мъжете.
Бойците, с големите черни плавници на краката, скочиха по двойки, като пингвини, във водата. Джаксън и Рап бяха последни.
Хеликоптерът се заиздига, а командосите се подредиха по двойки и в редица заплуваха към брега. Набързо се преброиха и установиха позициите си чрез уредите за спътникова навигация и компасите. Джаксън заповяда да тръгнат.
На сто метра от брега спряха. Не се виждаше нищо освен някаква тъмна сянка, която трябваше да е сушата. Джаксън понечи да изпрати двама от тюлените да разузнаят брега, но Рап го спря и заплува сам. Щом напипа дъното, свали плавниците, закрепи ги на гърба си и си махна маската. Бръкна под яката на неопреновия костюм и издърпа слушалката на защитената срещу подслушване радиостанция. Сетне извади автомата със заглушител от херметичната торба и свали предпазителя.
Монтира на оръжието мерник за нощно виждане AN-PVS17 и след като го включи, набързо огледа с него джунглата. Причините да предпочете мерник пред очилата за нощно виждане бяха две. Първо, с очилата беше по-трудно да се стреля и, второ, много вероятно беше да получи от тях главоболие. По-добре щеше да е да се доверява на очите си, а когато иска да вижда в тъмното, да използва монтирания върху оръжието мерник.
Пороят не преставаше. Шумът от капките сякаш обезсилваше човешките сетива. Рап разчиташе на дъжда да приспи бунтовниците.
След няколко минути реши, че едва ли наблизо има бунтовници от „Абу Саяф“. Двамата тюлени бяха убити, защото някой беше подшушнал на терористите важната информация. Този път той се погрижи да няма изтичане на сведения.
Обади се на Джаксън, че тръгва към вътрешността на острова. Стиснал автомата MP 5 в готовност, излезе от водата, прекоси широката петнайсетина метра пясъчна ивица и се скри сред палмовите дървета. Ослуша се. Тишина. След минута направи още няколко крачки навътре в джунглата, сетне се върна на брега. Доволен, че мястото на десанта е чисто, той нареди и останалите да дойдат.
Няколко минути по-късно от мъглата изплуваха четири глави. Тюлените се изправиха във водата и насочиха оръжията си към джунглата. Зад тях се появиха и останалите облечени в черно командоси. Бойците по двойки пробягаха плажната ивица — някои по-бързо, а други по-бавно, в зависимост от товара си. За по-малко от минута цялата група излезе от морето и се укри сред дърветата.