Установиха охранителен периметър, както беше по план, и мъжете си сложиха камуфлажите и кубинките. Събраха и заровиха плавниците. Оставиха неопреновите костюми под камуфлажните дрехи, за да могат да задържат телесната топлина. Щеше да им се наложи да прекарат цяла нощ под дъжда и макар че температурата беше близо трийсет градуса, влагата неминуемо щеше да изсмуче от командосите жизнената им енергия.
След като се преоблече, Рап си сложи широкопола камуфлажна шапка. От полите на шапката закапаха дъждовни капки. Изведнъж вятърът и дъждът се усилиха. Мич се замисли за Коулман и хората му. Щяха да се измокрят до кости, докато стигнат при тях.
Сетне нагласи микрофона пред устата си, натисна бутона на радиостанцията и каза:
— Страйдър, тук Железния. Чуваш ли ме? Край.
— Железния, тук Страйдър. Къде сте?
— На брега. Тръгваме към вас.
— Време?
Рап огледа мокрия терен.
Пътят, който при нормални условия не би им отнел повече от четирийсет минути, сега можеше да продължи и три часа.
— Ако не се натъкнем на никого, най-много два часа, може и по-малко.
— Ще ви чакаме.
— Каква е обстановката при вас?
— Същата като последния път. Никой не е излизал от лагера.
Рап се изкуши да го пита какво е настроението в групата, но реши, че няма време за губене. Коулман и без това щеше да отговори, че са добре, независимо колко неприятно се чувстват в този порой.
Джаксън се приближи до Рап.
— Водачът ми вече откри пътека. Всички са готови.
Рап кимна и покри микрофона.
— Да тръгваме. — После свали дланта си от микрофона и каза на Коулман: — Страйдър, потегляме. Ще ти се обадя пак след трийсет минути.
Първата група от осем тюлени пое по тясната пътека навътре в гъстата джунгла. Джаксън и втората група, заедно с Рап, ги последваха.
Най-отзад вървеше третата група.
Всичките двайсет и пет тежко въоръжени мъже безшумно изчезнаха сред обилната тропическа в силния дъжд.
ГЛАВА 35
Нещо не беше наред. Дейвид отвори очи за секунда. Въздухът беше изпълнен с дим и прах, ушите му пищяха. Не знаеше нито къде се намира, нито какво прави тук. Опита се да седне, но не успя. Отново отвори клепачи. Сякаш всичките му сетива освен зрението бяха изключени, а дори и то беше смътно и неясно.
Обърна глава наляво — нищо. После надясно — сред дима се виждаше огън. Пламъците събудиха паметта му. Беше дошъл в Хеброн за срещата. Куфарчетата бяха пълни с иракски фалшиви долари. Беше се качил заедно с Мохамед Атва в бронираната му кола, след което детонира куфарчетата. По лицето му се плъзна блажена усмивка, когато си спомни изражението на Атва в мига, в който заби ножа във врата му. Само как шурна кръвта! Същинско удоволствие беше да гледаш ужасената физиономия на човек, от чиито изтезания са умрели хиляди.
Зрението му малко се подобри и мъглата изчезна. Опита се да вдигне лявата си ръка, но тя не помръдна. Повтори същото с дясната и успя да я освободи. Вдигна глава и откри, че тялото му е покрито с отломки. Мислите му отново се върнаха към куфарчетата и експлозивите. Техниците от МОСАД сигурно бяха натъпкали повече С 4, отколкото предполагаше. Цялата къща беше изравнена със земята.
Надигна глава и огледа улицата. Половината постройки от едната пресечка на улицата до другата бяха унищожени. Само куфарчетата не са способни да причинят такива щети, помисли си. Тогава си спомни шума. Беше чувал този шум само веднъж преди, но не можеше да го сбърка с нищо друго.
Дейвид се надигна и отново се огледа. Главата страшно го болеше, а и двете му уши звънтяха. Сега, когато се поизправи, имаше възможност да види пълната картина на разрушенията и беше шокиран. Поне още три къщи освен тази, в която се беше провела срещата, бяха превърнати в руини. Тогава осъзна какво се е случило. Не искаше да загиват толкова много невинни хора. Куфарчетата щяха да са напълно достатъчни да свършат работата, но онова копеле Бен Фридман е искал да се презастрахова.
Беше го проследил до срещата. Това не изненада Дейвид. Очакваше го, но не предполагаше, че коварният израелец ще стигне чак дотам. Все пак беше успял да го проследи и се бе постарал никой да не остане жив след срещата, включително и Дейвид. Затова беше изстрелял ракетите. Именно от ракети беше звукът, който чу, преди да изпадне в безсъзнание. Ужасния писък на ракета, носител на смърт и разрушение. Дейвид разчисти камъните от краката си. Там, където черните му панталони бяха изпокъсани, имаше кръв и прах. Той бавно и внимателно се измъкна от развалините и веднага цялото му тяло се изпълни с болка.