Ушите му още пищяха. Потърси линейка наоколо, но не видя такава. Може би експлозията беше увредила слуха му. Левият крак не му се подчиняваше. Закуцука към останките от една паркирана кола.
Разрушенията бяха огромни. Онези къщи, които не се бяха срутили, бяха в пламъци. Броят на невинните жертви щеше да е огромен. Време беше да се маха оттук. Не искаше да отговаря на неприятните въпроси — нито на израелците, нито на палестинците. Докато се влачеше по тротоара, му хрумна блестяща мисъл. Бен Фридман вече го смяташе за мъртъв. Може би нямаше да е лошо да се възползва от това обстоятелство.
Ускори крачка. Потръпваше от болка всеки път когато стъпеше върху ранения си крак. През дима и праха забеляза една жена, която вървеше към него с празно изражение на лицето. Когато се изравниха, разбра какво държи жената.
Безжизненото телце на това невинно дете щеше да го навестява насън до края на дните му.
Мирът си има цена, оправда се Дейвид пред себе си. Продължи да си го повтаря, докато се отдалечаваше от сцената на опустошението. Някой ден Бен Фридман щеше да плати за безчувствената си бруталност. Не трябваше да става така. Децата не биваше да умират. Дейвид знаеше много добре как да уязви този човек. Само трябваше да стигне до Америка. Тогава щяха да се случат поредица от събития, които в крайна сметка да доведат до раждането на палестинска държава и до края на Бен Фридман.
ГЛАВА 36
Основно правило е, че когато времето е лошо, хората си седят на сухо.
Сто осемдесет и двама кандидати обаче, лишавани от сън дни наред, облечени в мокри, покрити с пясък униформи, не спираха да тичат.
Повечето от тях можеха да издържат физическите натоварвания. Учебните изисквания бяха високи, но не и непосилни. Никой от курсантите вече не обръщаше внимание на обидите и предизвикателствата на инструкторите. Само че общият ефект от всичко това си казваше своето.
Когато дойдеше време за „адската седмица“, тюлените вече обикновено се намираха в крайно изтощение. Телата им бяха отекли и ги боляха, нервите им бяха опънати. Бяха на границата да изгубят здравия си разсъдък. Лишаваха ги от сън и топлина, а когато на човешкото тяло му липсват тези две неща, хората започват да вършат странни и непредвидими работи.
В такива моменти мнозина се отказваха и биеха камбаната — знак, че искат доброволно да прекратят курса. За обикновения гражданин дори събуждането в два през нощта на цялата група чрез дрънчене с капаци от боклукчийски кофи е достатъчно жестоко. Но като прибавим тази подробност, че мъжете си бяха легнали само половин час преди това и че за три дни не им се събираше повече от час сън — обучението изглеждаше направо нечовешко.
Но не от всеки става тюлен. На война няма място за любезности и великодушие. Боят е физически и психически изтощаващо занимание, което изключва удобните легла, всекидневния душ и топлата храна. Но най-важното, тази работа не прилича на никоя друга поради една проста причина — по време на бой никой не може да се откаже просто ей така. Ако ти писне да пренасяш тежките куфари, можеш на мига да си тръгнеш и с това се приключва. Ако не харесваш шефа си, напускаш работата.
В света на Скот Коулман обаче да се напусне, не беше толкова лесно. При него това би означавало или той, или някой друг да умре. Целта на „адската седмица“ беше именно да научи на тази мъдрост обучаваните. Инструкторите от Центъра за специални бойни действия на ВМС в Коронадо трябваше да проверят на кого му стиска да издържи и на кого — не. Защото в света на специалните операции отказването не съществува като възможност.
Макар и да бе в доста незавидно положение в момента, Коулман отчасти се утеши, като си припомни, че е попадал в много по-неприятни ситуации. Само че вече не беше млад. Струваше му се, че едва ли не всеки ден се обаждат нови болежки. Беше водил труден живот в продължение на над двайсет години и сега трябваше да търпи последиците.
Когато се подпря на дървото, той усети, че кръстът и коленете му са се вкочанили. Огледа терена при слабата сива светлина и провери часовника си. Слънцето още не беше залязло, а вече почти нищо не се виждаше. Видимостта в този порой беше не повече от седем-осем метра. Извади от джоба си един пакет и си взе от него две таблетки нуприн. Противовъзпалителното лекарство щеше да облекчи болките в гърба и краката му. Рап и другите бойци щяха скоро да пристигнат и тогава всички заедно щяха да тръгнат напред.