Изведнъж гласът на Уикър му прошепна в слушалката:
— Зад теб, шефе.
Коулман се обърна и видя снайперист само на три метра от себе си. Фактът, че противникът беше успял да се приближи толкова, изнерви командира. Или онзи се промъкваше изключително безшумно, или това просто беше Уикър — невидимото копеле!
Коулман се изправи и се скара на дребния снайперист:
— Знаеш, че така лесно могат да те застрелят.
Уикър се ухили, зъбите му блеснаха на боядисаното с камуфлажна боя лице.
— Първо трябва да ме чуеш и чак тогава би могъл да стреляш.
— От колко време стоиш тук?
— Достатъчно, че да видя как гълташ хапчета.
— Дявол да те вземе!
— Не се впрягай, шефе. В този дъжд бих могъл да се промъкна дори зад елен и да го убия с нож.
„Със сигурност“, каза си Коулман. Израсналият в Уайоминг Уикър се славеше като добър ловец както на четириноги, така и на двуноги екземпляри.
— Какво откри?
— Не искам да звуча прекалено самоуверено, но си мисля, че спокойно бих могъл да мина през лагера им незабелязано.
— Сериозно ли говориш?
— Да. Заради дъжда е. Той притъпява сетивата. Освен че заглушава шума, след няколко часа започва да действа хипнотично.
Коулман кимна.
В същото време се сети за нещо, което Рап му беше казал по радиостанцията одеве.
— Ами възвишението от другата страна на лагера?
— Няколко пътеки и това е.
— И няма пазачи?
— Никакви. Разхождах се колкото си поискам. Нямат никаква охрана по периметъра. Всички си седят по палатките. Цяло чудо е, че никой не ги е изритал от острова още преди време.
— Е, когато командващият противниковите сили е на твоя страна, нещата са много по-лесни.
Уикър погледна по посока на лагера.
— Мисля, че четиримата сами можем да свършим работата.
Коулман едва сдържа усмивката си. И сам си го беше помислил, но предпочиташе да изчака двайсет и петимата стрелци. С малко късмет може би щяха да успеят, но само една грешна стъпка — и щяха да провалят всичко.
— Други наблюдения?
— Да. Според мен дъждът няма да спре скоро. Дори се усилва.
— И вятърът също.
— Ако скоростта му стане много голяма, ще трябва да търсим друг начин за евакуация.
Точно в този момент един порив на вятъра обрули върховете на дърветата.
Коулман наведе лицето си, за да не го намокри дъждът. Вратът му се напълни с вода.
ГЛАВА 37
Рап си отдъхна, когато видя Коулман. Не му харесваше да се шляе из джунглите. Бяха много добро укритие, но медалът имаше и обратна страна. Зад всяко дърво и храст може би дебнеше смъртна опасност. Придвижването през джунглата, дори и при най-благоприятни условия, е крайно изтощително занимание. Влагата, буболечките и горещината, взети заедно, са истински кошмар. Ала не те са най-лошото. Най-много уморява параноята, чувството, че някой те следи иззад дърветата.
През цялото време на двучасовия преход от брега дотук Рап се утешаваше с факта, че според докладите на Коулман бунтовниците продължават да си седят по палатките и да чакат отминаването на бурята. Да се натъкнат на засада, му се струваше крайно невероятно, но подобна възможност не биваше да се изключва напълно.
Бяха спирали да починат за малко на два пъти. Бурята се усилваше. И Рап, и Джаксън разбираха какво означава това и вече бяха обсъдили подобен вариант с капитан Форестър. От капитанския мостик на „Бело Ууд“ картината се виждаше много по-пълно. Ураганните ветрове сега бушуваха с всичка сила и вълните яростно се блъскаха в палубите със скорост, стигаща до седемдесет километра в час. Метеорологът на кораба дори прогнозираше, че може да се разрази ураган със скорост над сто и двайсет километра в час. Поради тази надвиснала опасност Амфибийната група се насочваше сега към протока Суригао и към защитната скална стена на острова. Времето беше играло на тяхна страна, но сега можеше да се превърне в главна спънка на най-важния етап от операцията.
Хората на Джаксън се бяха разпръснали и бяха заели отбранителни позиции около Коулман. Радиомълчанието трябваше да се спазва стриктно, освен ако нямаше нещо изключително важно за докладване. Нито „Абу Саяф“, нито Ислямският фронт за освобождение на Моро, нито филипинската армия разполагаха с технология за дешифриране на техните комуникации. Радиомълчанието беше стандартна процедура, за да могат командирите да се съсредоточат върху задачата и да не „замърсяват“ излишно ефира.
Командосите бяха представени накратко един на друг. Рап вече беше говорил на Джаксън за славната кариера на Коулман в Специалните части, а Скот на свой ред все още поддържаше редовни връзки с екипите на тюлените и познаваше лично всичките командващи офицери на Джаксън.