— Това не ме изненадва.
— Ще ми трябват опитни бойци, за да прочистим терена, когато освободим заложниците.
— Да, знам. Без пленници. Ще гледам да го втълпя на Джаксън и командирите на групи. Повярвай ми, той е още зелен, но знае как да се справи.
— Да знаеш, е едно, но докато не изстреляш първия си куршум по жив човек… — Рап се намръщи. — По-добре ще е, ако спестим на момчето кошмари, които да го мъчат до края на живота му.
Коулман се съгласи.
— Не се притеснявай. Аз ще се погрижа.
Джаксън се върна с хората си. Когато всички се събраха, Коулман и Джаксън започнаха инструктажа за отделните фази на мисията. Малцина зададоха въпроси. Командосите бяха репетирали многократно подобни акции преди.
Изброени бяха непредвидените обстоятелства и вариантите за действие.
Коулман изрично подчерта, че това не е обикновена операция за спасяване на заложници. Обясни на бойците, че ако искат да се върнат на кораба, ще трябва да унищожават безпощадно врага. Те бяха по-малобройната сила и помощ нямаше да дойде отникъде. Мъжете бяха чували подобни приказки и преди от инструкторите си, но за повечето от тях сега беше дошъл моментът да покажат на какво са ги научили.
— И помнете! — завърши инструктажа Коулман. — Двойни изстрели и непрекъснато движение.
Разпредели мъжете в групи и им посочи местата, от които ще атакуват. Веднага след това издаде заповед за тръгване. Рап поведе средната група. Пълзешком те слязоха в ниското, към поточето. Преди дъжда то можеше да бъде прекрачено. Сега обаче се беше превърнало в дълбока до кръста река.
Въпреки шумовото прикритие на дъждовните капки, плющящи по листата на дърветата, командосите се придвижваха много внимателно. Почвата беше станала толкова хлъзгава, че командирите заповядаха на всички да пълзят. Не можеха да си позволят някой да се спъне и да се изтъркаля надолу. Зад Рап беше лейтенант Джаксън и десет от неговите тюлени. Останалите дванайсетима, които не бяха включени в групата за прикритие, заобикаляха лагера откъм фланга. Ръководейки се от разузнавателната информация, подадена от Уикър, Коулман изпрати шестима на западния край на лагера и още шестима — на източния. Двете групи трябваше да наблюдават главните пътеки, които водеха към селото. После, когато получеха заповед, трябваше да нападнат четирите навеса.
Всичките двайсет и девет щурмоваци знаеха всяка подробност от операцията. Това беше много важно, за да могат да изпълнят задачата на другаря си, ако той загине, но и за да са наясно къде ще бъде всеки един от тях по време на боя. При толкова силна огнева мощ, концентрирана върху толкова малко място, мъжете трябваше да знаят маршрутите на всички групи, за да не се изпозастрелят.
Когато стигнаха до потока, Рап изчака да получи потвърждение от двете флангови групи, че са заели позиции. От мястото си той ясно различаваше единия от навесите дори без помощта на уреда за нощно виждане. Бунтовниците вътре, изглежда, играеха някаква игра. За източник на светлина им служеше фенер. Един от мъжете се разкрещя на другарите си. Те се захилиха подигравателно. Рап отново си каза, че дисциплината в редиците на противника не е на кой знае какво ниво. Обидно беше, че досега никой не беше освободил Андерсънови.
Докато чакаше сигнал за атака, мислите му за кратко се върнаха към съпругата му. Ако знаеше с какво се занимава тук, щеше да му откъсне главата. Поредното красноречиво доказателство, че е безотговорен и нечестен съпруг. Реши да не мисли повече за това. Поне засега. Оправданията и опроверженията можеха да почакат, докато се върне във Вашингтон.
Анна винаги задаваше много въпроси. Изпитваше някаква жажда за информация и ако й се кажеше, че дадено нещо няма значение, любопитството й само се разпалваше. Тази слабост, разбира се, доста й помагаше в професията й. Но в техните взаимоотношения любопитството трябваше да се държи под непрекъснат контрол. Анна беше много емоционална. Щом се захванеше с нещо, гледаше да го изпълни докрай и перфектно. Не че Рап беше по-различен в това отношение, но той подхождаше по-аналитично и хладнокръвно.
Гласът на Коулман изпука в слушалката му и го върна в реалността:
— Екипи 3 и 4 са на позиция, Мич. Кажи ми, когато си готов.
Стиснал автомата MP 5 с две ръце, той тръгна напред и нагази във водата пръв. Потокът беше по-бърз, отколкото си мислеше. Надяваше се поне да е дълбоко само до кръста, не повече. Като опипваше предпазливо каменистото дъно с крака, Рап бавно стигна до другия бряг.
За щастие водата стигаше най-много до средата на бедрата му. Ако никой от бойците не загубеше опора, преминаването на потока нямаше да е кой знае колко трудно. Щом стигна до брега, той запълзя по тревата и зае позиция само на някакви си десетина метра от палатката със заложниците. Чрез сигнали с ръце той заповяда на Джаксън да доведе двата екипа. Идеята беше на самия Джаксън. Първоначалният план предвиждаше да изпратят Рап сам и да видят дали той няма да може да се приближи достатъчно до едната палатка и да им опише разположението на заложниците вътре. Всички бяха единодушни, че семейство Андерсън най-вероятно се намират в единия край на палатката. Въпреки това нямаше да е лошо да се разберат точните им места.