Първият куршум на Рап го удари в рамото. На Мич му трябваше само още част от секундата, за да се прицели в главата, но изведнъж усети страшна болка. Един куршум го улучи и изстрелът му не бе точен. Преди да има време да реагира на случилото се, стената на палатката беше разкъсана и терористът, стрелял по него, затанцува странен танц, удрян от куршумите на Джаксън и хората му. Най-малко шест куршума улучиха похитителя, блъснаха го върху пластмасовия стол и го повалиха на земята. Бяха изстреляни вероятно над сто патрона.
Най-накрая Рап извика на Джаксън да вземат под охрана заложниците. Изведнъж го разтърси непоносима болка.
През това време хората на Джаксън влязоха в палатката. Дебелите заглушители на автоматите изплюха още дузина куршуми, но по-голямата част от работата вече беше свършена. Ред беше на финалното прочистване. Мич положи глава на земята и погледна към свилите се в ъгъла заложници. Понечи да се обади по радиостанцията и да съобщи, че е ранен, но размисли. Другите екипи още работеха. Не искаше точно сега да им отвлича вниманието. Не, Рап реши просто да полежи и да си отпочине.
ГЛАВА 40
Главоболие мъчеше директора на ЦРУ. Тя знаеше, че се дължи на втория коктейл, който изпи с Анна Рап. Но си заслужаваше. Разговорът й с Анна беше разчупил някои бариери.
Двете жени бяха стигнали до известно разбирателство. Общото между тях беше Мич. И двете го обичаха и трябваше да положат усилия да се сдобрят. Кенеди много добре разбираше притесненията на Анна, но държеше младата жена да осъзнае, че Мич едва ли би бил щастлив, ако трябваше да води скучния живот на аналитик от разузнаването. Той беше невероятно талантлив, но в сферата на борбата с тероризма. Уменията и себеотдайността му бяха помогнали да бъде спасен животът на безброй хора.
Сега, докато Кенеди мислено се връщаше към снощното парти, тя се запита имаше ли друг избор, освен да излъже жената, чието доверие беше спечелила. Прибягна до лъжата, за да успокои страховете на Анна за съпруга й. С напълно убедителен тон тя беше казала на репортерката, че Рап е участвал в много по-трудни и опасни операции и че няма да влиза в никакви въоръжени сблъсъци по време на сегашната си мисия. И тъй като той вече беше ликвидирал генерал Моро, тя си внуши, че думите й са близо до истината. Другите щяха да се погрижат за спасяването на заложниците, а Мич ще наблюдава акцията от безопасно разстояние.
Така поне си представяше тя, че ще протекат събитията. Но нагласата й се промени на сто и осемдесет градуса, когато тази сутрин, точно в пет часа, звънна телефонът. Джейк Търбс, директорът на Центъра за борба с тероризма към ЦРУ, събуди шефката си, за да й съобщи, че операцията във Филипините е преминала успешно. Кенеди бе приятно изненадана, тъй като по план операцията още не трябваше да е започнала. След като благодари на директора на ЦБТ и си спести коментара, че е била държана в неведение, Кенеди стана и се отправи към Ленгли.
След като стигна в централата на ЦРУ, мозайката малко по малко започна да се нарежда. Мисията беше голям успех. Семейство Андерсън и всички командоси вече се намираха в безопасност на борда на „Бело Ууд“, докато навън бушуваше тропическа буря. Докладвано беше само за един ранен. Въпреки блестящия краен резултат на Айрини последната подробност не й хареса.
Външно изглеждаше спокойна и хладнокръвна. Кимаше от време на време и задаваше въпроси. Но вътрешно кипеше. Един боец бе ранен и естествено късметлията беше не кой да е, а Мичъл Рап.
Кенеди беше бясна. Как, по дяволите, Рап е бил прострелян, след като трябваше да си седи на кораба на петнайсет километра от брега? И защо графикът за операцията беше изместен напред, без да я уведомят? Айрини се въздържа да не позвъни веднага на генерал Флъд и да пита дали той е дал „зелена светлина“. Трябваше й малко време да събере мислите си, а интуицията й подсказваше, че и Флъд не е знаел за ставащото.
Когато се върнеше, Мич Рап щеше да бъде принуден да й отговори на някои много неприятни въпроси. Единствената утеха на Кенеди беше, че в крайна сметка каубойското му поведение ще му излезе много по-солено у дома, в Съединените щати, отколкото там, във Филипините. В Ленгли той беше известен като безупречен офицер, който никога не постъпва неправилно. Около личността му беше изграден мит, беше жива легенда.
Да, в Ленгли нямаше да се намери нито един човек, който да пожелае да кръстоса шпага с него. А на Капитолия само шепа политици бяха готови да обмислят поемането на подобен риск. Рап беше герой, а Америка обичаше своите герои.
Както я беше учил предшественикът й Томас Стансфийлд, Кенеди преодоля желанието си веднага да се свърже по телефона с Рап и да му чете конско. По-добре щеше да е да успокои емоциите си и да го накара да се почувства неудобно.