— Имам добри новини. Семейство Андерсън е в безопасност и се намира на борда на „Бело Ууд“, както и всички военнослужещи, взели участие в операцията.
Смес от изненада, радост и объркване се изписа по лицето на Хейс.
— Мислех, че спасителната операция ще започне най-рано след час-два! — възкликна той.
— Миналата вечер имаше известно развитие на ситуацията, което ни принуди да променим графика, сър. — За щастие Кенеди знаеше, че президентът никога не иска допълнителни обяснения, когато има успех. Като повечето добри ръководители и той държеше най-вече на резултатите. — Разрази се тропическа буря и възникна опасност вертолетите да не могат да излетят. В същото време дъждът осигури прикритие на Специалните части, за да могат да се промъкнат незабелязано по-рано от очакваното. И тъй като не искахме да изпускаме възможността, дадохме разрешение и всичко мина гладко. — Кенеди се изкуши да съобщи на президента, че Рап е ранен, но засега реши да запази тази подробност в тайна.
Лицето на Хейс грейна.
— Страхотно! Кога ще пристигнат в Щатите? — У него се обади политикът и той вече планираше посрещането на нещастното семейство.
— Ще трябва да почакат бурята да спре и тогава ще тръгнат насам. Може да се върнат още утре или най-късно в понеделник.
— Как са те?
— Сравнително добре. Малко са недохранени, целите са изпохапани от насекоми, но иначе здравето им е задоволително.
Президентът спря тренажора и слезе. Качи се върху бягащата пътечка.
— Психологически как са? — Хейс натисна няколко бутона и пътечката се задвижи.
Кенеди можеше само да предполага какви ужаси са преживели. От разузнавателните доклади за други подобни отвличания излизаше, че „Абу Саяф“ се отнасят сравнително хуманно със заложниците в смисъл, че не ги изнасилват и измъчват, особено ако са американци. Но все пак да те държат насила на хиляди километри от дома ти в примитивни условия, не е много приятно.
— Не знам, сър. За момента се обзалагам, че са щастливи от свободата си.
— Да, и аз така мисля. — Пътечката набра скорост и президентът ускори крачката си. — Направи ми услуга и съобщи на Валъри за операцията. Обикновено в събота тя е тук най-късно в осем часа.
Президентът се нуждаеше от своята началничка на кабинета.
И Кенеди много добре разбираше как работи вашингтонската машина. Нивото на политическата ефективност се вдигаше и спадаше според вълната на позитивните или негативните новини и съответното внимание на медиите. Последната успешна акция беше твърде добра новина, за да не се използва подходящо. Айрини ще каже на Джоунс, а тя на свой ред ще мобилизира внушителното войнство към Белия дом, което отговаряше за връзките с обществеността и медиите. И последните ще превърнат историята в рязък скок на рейтинга на президента.
— Нещо друго, сър?
Президентът се поколеба и въздъхна.
— Мисля, че трябва да насрочим среща на Съвета за национална сигурност.
Кенеди кимна. Дори и Хейс да не го беше споменал, тя щеше да му предложи. Различните отдели и министерства трябваше да се задействат с пълна скорост, особено Държавният департамент. Някой трябваше да каже на филипинския президент Кирино какво са извършили Щатите. И в светлината на последните събития най-разумно щеше да е това да стори държавният секретар, а не президентът.
— За колко часа искате да я насроча?
— Да кажем, за единайсет. А, и ако говориш с Мич преди мен, благодари му от мое име.
Кенеди отново кимна.
— Той е удивителен човек — не пропусна да отбележи Хейс.
— Да, така е. — Всеки, който беше достатъчно дързък да не зачита върховенството на директора на ЦРУ, на министъра на отбраната и президента, наистина беше удивителен човек.
ГЛАВА 41
„Доверие“ беше дума, която в момента не предизвикваше положителни асоциации у Дейвид. Бен Фридман бе нарушил споразумението им. Нямаше почти никакво съмнение, че шефът на МОСАД целеше да убие най-новия си информатор в бомбардировката от миналата вечер. Разсъждавайки в тази посока и като си даде сметка за бруталността и жестокостта, с които Фридман беше прочут, Дейвид реши да напусне колкото се може по-скоро Израел.
След като се измъкна от мястото на бомбардировката, Дейвид не успя да стигне много далеч. Измина само две пресечки. Заради спуканото тъпанче се клатушкаше като пияница. Напрашеният и разпокъсан костюм, несигурната походка и окървавеното му лице привлякоха вниманието на един фелдшер, който, след като набързо го прегледа, го напъха в чакащата наблизо линейка. Когато го докараха в болницата, Дейвид им каза измислено име.