Чърч седеше на бара и държеше под око принца и гостите му, когато в ресторанта влезе същият този мъж, към когото щабквартирата на МИ 6 беше проявила интерес. Красивият арабин си позволи да повиши тон на принца, което предполагаше, че той е нещо повече от поредната приятна компания на Омар. След кратка размяна на реплики двамата се уединиха на една отдалечена маса.
Стар познавач на саудитската кралска фамилия, Чърч много добре знаеше какви разпри се спотайват под привидното спокойствие, царящо в клана. А и обикновените саудитци ставаха все по-раздразнителни към богатството и охолството на управляващата ги фамилия. Години наред Дворът на Саудите се беше опитвал да укротява религиозните фанатици в страната чрез строеж на внушителни джамии и многобройни приюти за бедните. Ала Чърч беше убеден, че дните на монархията на Саудите са преброени. Те сами бяха посели семената на собствения си крах, като финансираха ислямските фанатици. Последните не се отличаваха с никаква търпимост към светския и пълен с разкош начин на живот. Омар беше един от тези покварени членове на фамилията. Заобиколен от лукса на западния свят, той се опитваше да изкупи греховете си, като плащаше на крайно консервативните фундаменталисти. Той обаче не гледаше сериозно на техните убеждения, нито пък вярваше в тях.
Чърч кимна на оберкелнера и той го отведе до неговата маса, която се оказа прекалено близо до масата на принца. Англичанинът забеляза как непознатият го изгледа мнително.
Тъй като знаеше какъв е обхватът на подслушвателното му устройство и не искаше да предизвиква допълнително подозрение, Чърч отново извика оберкелнера и му посочи маса, по-близо до бара, сравнително отдалечена от обектите. Двамата се насочиха натам, а принц Омар и гостът му продължиха да разговарят спокойно, без да ги е страх, че могат да ги чуят.
Британският агент седна с гръб към стената. Изгледът към бара и към масата на принца беше идеален. Лично той се интересуваше повече от четирите жени, останали на бара, но работата си е работа. Затова незабавно се зае със задачата си.
Извади от предния джоб на сакото калъфа с очилата, сложи си ги, а калъфа постави на масата. Докато миниатюрният микрофон с пряко насочване и записващото устройство си вършеха работата, Чърч отвори менюто с вината и потърси някое скъпо бордо. Сметката щеше да бъде платена от щедрото британско правителство.
ГЛАВА 42
Кенеди седеше в големия си ъглов кабинет на седмия етаж. Наближаваше три следобед, по правило в събота тя не работеше до толкова късно, но навън валеше като из ведро, а синът й Томи щеше да бъде на гости на свой приятел до пет часа. Седемгодишното й дете ставаше все по-самостоятелно, което беше и хубаво, и лошо. Хубаво, защото така й отнемаше по-малко от времето. Лошо, защото вече не се радваше така на проявите й на майчина нежност и любов.
На тази възраст Томи излизаше от черупката си. Стеснителността му беше разтревожила учителите. Допускаха, че разводът е накарал малкия Томи да се затвори в себе си. Според Кенеди обаче това бе наследствена черта — самата тя бе мълчаливо и свито дете. Също като майка си и Томи беше предпазлив и мнителен към непознатите, трудно избухваше и се отличаваше с интровертен характер. Момчето имаше страхотно въображение и можеше да играе и да се забавлява само с часове. От друга страна, хлапакът беше способен да засипе майка си с въпроси, и то в най-неочаквани моменти.
Сега, вече в първи клас, той си създаваше приятели, спортуваше и получаваше отлични оценки, което не беше изненадващо, ако се има предвид коефициентът на интелигентност на родителите му. Макар баща му да беше безотговорен и егоистичен човек, не можеше да се отрече, че е умен. За щастие не идваше много често. Според Кенеди той внасяше единствено смут в иначе спокойната домашна обстановка.
Наоколо имаше и други мъже — модели за подражание. Томи обожаваше Мич и бе очарован от младата му съпруга. Мич непрекъснато напътстваше сина й да се занимава със спорт и винаги с голямо удоволствие го взимаше със себе си на стадион „Камдън ярдс“ да гледа играта на „Ориолс“. Беше обещал догодина през лятото да го научи да кара водни ски. А сега, когато тя и Анна бяха сключили мир, със сигурност щяха да се виждат по-често.
Трябваше да се спомене и чудатият французин, господин Сушре, който живееше през няколко къщи от тях и непрекъснато киснеше в гаража си и слушаше радио. Постоянно се ровеше в най-различни машини и се прехласваше по двигателите с вътрешно горене. Благодарение на него Томи сигурно знаеше за колите, мотоциклетите и всичко, което се движи с бензин, повече, отколкото което и да е дете на неговата възраст.