— Айрини, онова там беше фабрика за бомби, по дяволите!
— А на президента му трябваха месеци, за да убеди престолонаследника да седнат на масата за преговори.
— Много добре знаеш, че престолонаследникът никога няма да подкрепи истински мир. В деня, в който той признае като държава Израел, в страната му ще избухне революция и с него ще е свършено.
— Мислиш, че не го знаем ли? Президентът иска подкрепа и от други места. Ще настояваме за пълно разтурване на терористичните групи, които действат от Саудитска Арабия. Искаме да се спре финансирането на тези групи.
— Айрини — Фридман въздъхна разочаровано, — вече сме минали по този път. Оценявам усилията, които полагате, но тази война е наша, ние сме на фронтовата линия. Ние сме тези, които се сблъскват с терористите камикадзе всеки ден. Няма да стоим със скръстени ръце и да търпим това! Когато получим конкретни разузнавателни данни, ще действаме. И ако онези страхливци продължават да се крият зад жени и деца, то си е за тяхна сметка.
— Бен, много добре съм запозната с вашите трудности, но не можеш да вървиш вечно сам. По-добре ще е да ни държиш в течение за ставащото.
— А какво според теб правя в момента?
Кенеди нямаше намерение да му каже направо, че лъже. Затова отвърна само:
— Обаждаш ми се девет часа след като те потърсих от името на президента на Съединените щати, който искаше да знае какво става. И стига си ми излизал с тия приказки, Бен. Не сме от вчера в този бизнес. За да протакаш толкова дълго, може да има няколко причини и на мен никоя от тях не ми се струва достатъчно убедителна.
След дълга пауза Фридман отново заговори:
— Имах информация, която трябваше да се потвърди… нещо много важно. Не исках да ти се обаждам, преди да съм се уверил в истинността му.
— И какво е това важно нещо?
— То не бива да става достояние на друг човек. Не искам да казваш на президента, преди да са ми потвърдили информацията. Разузнаването ни докладва, че снощи в онзи квартал е била свикана среща на високо равнище.
— Колко високо?
— Ще ти изпратя списъка на участниците, но е достатъчно само да спомена водачите на „Хамас“, Комитета за народно освобождение, „Отряд 17“, „Ислямски джихад“, водачите на Бригадите на мъчениците и вероятно Мохамед Атва, шеф на Палестинското общо разузнаване.
— Сериозно ли говориш? — Кенеди се престори на изненадана. — Значи историята за бомбената фабрика е…
— Истина! Не знаехме изобщо, че е имало среща. Ракетите ни се взривиха във фабриката и предизвикаха вторична експлозия.
Кенеди се запита защо Фридман се е колебал толкова дълго да й съобщи за истинската цел на операцията и защо, според нейната информация, продължаваше да я лъже с измислената бомбена фабрика.
— Кога ще имаш потвърждение за терористите, които са били ликвидирани при бомбардировката?
— До утре ще разполагам с пълна картина на събитията. Имам агент, внедрен сред фоторепортерите, които снимат пораженията. Тези снимки заедно с прехванатите разговори ще ни дадат пълния списък. А сега трябва да тръгвам. Ако открия още нещо, ще ви уведомя.
— Добре. — Преди да каже „дочуване“, Фридман затвори.
Кенеди поседя известно време, вторачена в слушалката. Опитваше се да разграничи фактите от измислиците, за да отгатне какво е намислил шефът на МОСАД.
В крайна сметка можеше да се окаже само поредното доказателство, че не обича да играе с открити карти. Но в този бизнес хората като него не бяха един и двама. Никога не казвай цялата истина, само част от нея. А можеше и всичко да е много по-сложно, отколкото си мислеше. Щеше да се наложи да наблюдава ситуацията отблизо.
Тя се обърна към компютъра и написа мейл на Джейк Търбс, в който му нареждаше лично да провери събитията в Хеброн, и то без помощта на МОСАД. Искаше да разполага с чисти, неизкривени факти, по които да съди за честността на Фридман. Или по-скоро за липсата на такава.
ГЛАВА 43
Бен Фридман седеше на верандата, пиеше вода и гледаше озареното от лунна светлина небе. Страшно много му се искаше да пийне нещо по-силно. Днешният ден беше труден и дълъг. Опитваше се да успокои ситуацията в Хеброн. Някои от правителството изобщо не бяха доволни от неговата победа. Те бяха слабаци. Мъже и жени, на които не им стискаше да се бият за запазването на Израел.
Мъжът, когото чакаше обаче, беше решителен. Ранчото в долината Йордан принадлежеше на министър-председателя Давид Голдберг. Голдберг, водачът на консервативната партия Ликуд, беше избран с мнозинство, въпреки че Ликуд имаше само шепа представители в 120-членния Кнесет. Това беше преди две години, когато хората видяха колко са лицемерни палестинците. Израелците подадоха маслинена клонка, а Ясер Арафат я взе и ги зашлеви в лицето.