— Подхлъзнах се в банята.
— Така ли? Добре че не си паднал на задника си! — Кенеди му посочи стола отново. — Седни.
Рап поклати глава.
— Не, благодаря… Ще постоя прав.
— Седни! — повтори Кенеди строго.
Рап внимателно се преви и седна върху раната си.
— Доволна ли си?
— Да съм доволна ли? — Кенеди свали очилата си и се подпря с лакти на бюрото. — Имаш да ми обясняваш доста неща. — Тя помълча. — Кога възнамеряваше да ми кажеш, че са те простреляли в задника?
— Айрини, и без това имаш достатъчно други грижи. Не е необходимо да се притесняваш за всяка драскотина на някой от хората си.
Кафявите й очи го пронизаха като ножове.
— Да знаеш, че ме заболя!
— За какво говориш? — не я разбра Мич.
— Ти не си просто един от моите хора. След сина ми и майка ми ти си сигурно най-скъпият ми приятел в целия свят. Затова ще ти бъда признателна, ако не нараняваш повече чувствата ми, като ме изкарваш студен и безсърдечен шеф, който не го е грижа за служителите.
— Нямах предвид това — поклати глава Рап.
— Напротив, това каза и това имаше предвид. Не ме ядосвай повече, като се опитваш да увърташ.
— За Бога! Не мога да се боря с толкова феминизъм! — понечи да се изправи той.
— Сядай си на задника, господине! — повиши тон Айрини.
— Боли!
— Не се опитвай да хвърляш вината върху мен, Мичъл! — не го чу тя. — Когато ми се обади да ти издействам пълномощия за плана ти за спасяване на заложниците, прекрасно осъзнаваше какво правиш! Изчака да заспим и стартира операцията без нашето окончателно одобрение. И на всичкото отгоре рискува, като пряко участва в нея!
Рап въздъхна.
— Това е докладът, който написа след края на операцията лейтенант Джаксън — удари с длан по една папка на бюрото си Кенеди. — Да не би да мислиш, че нямаше да разбера? Пропълзява сам в проклетия лагер, там замалко не го убиват!
— Замалко не го убиват! — имитира я Рап. — Къде си била през последните петнайсет години? Всеки път когато отивам на мисия, замалко не ме убиват. Такава ми е работата.
— Вече не. Вече не си на двайсет и пет. Имаме други хора, по-млади. Ти не можеш да бъдеш някакъв вълк-единак, който винаги действа на своя глава. Ти си един от най-опитните и умели специалисти по борба с тероризма в света и ние не можем да си позволим да те загубим само защото обичаш да се правиш на мъжкар.
— Свърши ли? — Рап я стрелна предизвикателно с поглед. Разбира се, в думите й имаше известна истина, но му бе писнало от нейните тиради. — Можеш ли да оставиш малко настрани нараненото си его и да погледнеш обективно нещата? Би трябвало да си доволна, че изпълних задачата. Генерал Моро е мъртъв, цял отряд от над шейсет терористи от „Абу Саяф“ безшумно е елиминиран, имаме нов командир на филипинските Специални части, който е готов да започне война срещу ислямистите, семейство Андерсън е спасено и при това не загубихме нито един човек. — Рап разпери ръце. — Единствено твоят покорен слуга беше прострелян.
Кенеди реши да елиминира емоциите. При непукист като Мич и бездруго не вършеха работа.
— Благодаря ти за добрата работа — изрече сухо.
Рап веднага се успокои. Не му харесваше да влиза в разпри с Кенеди, особено след случилото се снощи. Тя винаги го разбираше. Може би по-добре, отколкото той самият разбираше себе си.
— Извинявай, ако съм наранил чувствата ти. Знаеш ли, аз приемам теб и Томи като свое семейство… просто… нещата стоят така. Винаги съм бил на фронтовата линия. Знаеш го. Винаги са ме оставяли сам да взимам решения, винаги съм бил сам на терена. Разрешихме случая с генерал Моро, без да се консултираме с центъра, и не виждам защо трябваше да звъним във Вашингтон да искаме разрешение за спасителната операция.
— Не пожела да се консултираш с нас, защото не искаше да ти забраняваме да участваш в мисията.
— Може би.
— Е, нека си извлечем поуки от случилото се. Явно по-трудно се адаптираш към новата си работа, отколкото мислехме.
— Нямам никакви проблеми — възрази Рап мрачно.
— Напротив, имаш. И то немалки. Трябва да седнем и да изясним твоите професионални задължения и права. Просто не искам да има нови недоразумения в бъдеще. Прекалено ценен си за тази страна и за мен като приятел, за да рискуваш така нелепо живота си.
— Добре де — кимна с неохота Рап.
— Има ли нещо друго, за което би искал да говорим? — попита Кенеди вече с примирен тон.
— Не… Само ми се ще да ми крещиш по-рядко.
— Ще се постарая — усмихна се директорът на ЦРУ.
ГЛАВА 46
Рап никога досега не си беше правил труда да разгледа Овалния кабинет по-подробно. Обикновено го викаха, посочваха му къде да седне, а после си тръгваше веднага след като свършеше разговорът му с президента. Този път, тъй като отказа да седне, той започна да се разхожда из помещението и да разглежда различни произведения на изкуството, докато чакаше Хейс.