— Президентът изрично нареди да не казваме на посолството ни в Манила за спасяването на заложниците! — кресна. — Вие пренебрегнахте заповедта и изпратихте на посланик Кокс мейл, с който го предупредихте за операцията и дори му посочихте детайли от нея! Ами да, защо не? Щом работите много и обичате страната си, защо трябва да се придържате към оперативната сигурност!
— Не мога да разбера как едно писмо е причинило смъртта на тези мъже! — не се предаваше Петри.
— Защото сте идиотка! Кокс е предупредил президента Кирино, който на свой ред е уведомил генерал Моро, подкупван от „Абу Саяф“! Ако не беше вашата постъпка, тези двама мъже щяха да са живи. Вие и шибаната ви дипломатическа арогантност ги убиха и затова комисията ви беше държана на тъмно!
В залата се възцари тягостна тишина.
Рап знаеше, че ще се намерят хора, които ще кажат, че е постъпил непрофесионално и грубо, но не му пукаше.
Ни най-малко.
Обърна се и отвори вратата. Двама агенти на ФБР чакаха да арестуват Петри. Рап мина между тях и забърза по коридора.
ГЛАВА 48
Дейвид беше репетирал точно осем пъти. С нищо не се отличаваше от другите жители на Ню Йорк. Качи се на Парк Авеню, изпълнен с решимост и вдигнал яката на шлифера, за да скрие лицето си и да се предпази от мартенския студ. Пешеходците бяха малко, но улиците далеч не бяха пусти.
За разлика от Йерусалим обаче тук едва ли го следяха в момента. Имаше малка вероятност ФБР да е по петите му и още по-малка — МОСАД да го е проследил до Америка, но Дейвид беше убеден в уменията си да заблуждава преследвачите. Не, сам беше. Беше видял репортаж за клането в Хеброн. Бен Фридман си мислеше, че го е убил. Разрушението в Хеброн беше толкова голямо, че беше необходимо време, преди да извадят всички трупове.
Що се отнасяше до американците, те непрекъснато гонеха арабски студенти от страната за просрочени визи. Дейвид вече два пъти беше сменил документите си за самоличност и сега пътуваше с френски паспорт. Билетът му в първа класа на полета Ница-Париж-Ню Йорк беше купен с карта на „Американ експрес“ на името на титуляря на паспорта. Сега се казваше Шарл Урийо, специалист по сливане и поглъщане на компании, който според легендата трябваше да се срещне с ръководството на „Джей Пи Морган“. Прикритието не беше много надеждно. Ако го арестуваха и ФБР провереше документите, веднага щяха да разберат, че са фалшиви. Паспортът и кредитната карта бяха само за да може лесно и безпрепятствено да влезе в Америка, без да предизвиква подозрение.
Тази част от плана му беше сравнително лесна. Западният бряг гъмжеше от търговци на оръжие и срещу достатъчно пари в брой можеше да се намери почти всичко. Дейвид никога не купуваше прекалено големи или екзотични неща. Предпочиташе да взима от руснаците. Те бяха алчни и все още можеха да си държат езика зад зъбите.
Вкарването на оръжията в Съединените щати беше минало малко по-трудно. Търговците, занимаващи се с внос-износ, бяха известни по целия свят с това, че не задават много въпроси. Дейвид беше натоварил на кораб един контейнер с килими до склад във Филаделфия. Стоката прибра през януари. Сред килимите, разглобени на части, бяха скрити два пистолета и руска снайперова пушка със заглушител ВАЛ. Оръжието стреляше с деветмилиметрови тежки куршуми с дозвукова скорост, които можеха да пробият стандартна бронежилетка от разстояние четиристотин метра. Според информацията, с която разполагаше Дейвид, неговата цел нямаше да носи на себе си такива тежки и неудобни неща. Мишената му имаше причина да празнува довечера и нямаше да си слага бронежилетка, за да вечеря в любимия си ресторант.
Когато пресече Шейсет и пета улица, Дейвид погледна надясно.
Половин пресечка по-нататък се намираше сграда с решетки и стоманени мрежи на всички прозорци. На тротоара отпред имаше синьо-бяла караулка, в която можеше да се побере само един човек. Полицаите дежуреха непрекъснато, двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата. Дейвид обаче знаеше, че подобни мерки са предназначени да пазят от досадници и демонстранти. Истинската охрана се намираше в сградата.
Бяха го канили вътре като гост по най-различни поводи. Къщата принадлежеше на Мисията на постоянния наблюдател на Палестина в Организацията на обединените нации. Палестинският представител беше приятел на Дейвид или по-точно — негов бизнеспартньор. Посланик Хамед Али беше другар от детството на Ясер Арафат. Постът беше даден на Али като награда за неговата преданост и себеотдайност за Арафат. Той беше на седемдесет и пет години, пушеше без мярка и кашляше. Ясно беше, че не му остава още много да живее. Това помогна на Дейвид да успокои донякъде съвестта си. Както и фактът, че в младежките си години Али сам беше причинил доста смърт и разрушения.