Поради неспособността си да събира данъци и такси палестинската власт зависеше до голяма степен от чуждестранни помощи и пожертвования. Дейвид беше доказал голямото си значение, като лично връчи на посланик Али четвърт милион долара само за първите три месеца на годината. Али често се оплакваше на Дейвид, че да си посланик, е много скъпо занимание.
Дейвид отвори сметка за посланика в неговия любим ресторант — „Ла Гулю“. Един от най-изисканите нюйоркски ресторанти се намираше само на две пресечки от резиденцията на посланика. Дейвид бе узнал, че днес Али ще вечеря там. Беше говорил с него по-рано през деня. Поздрави го за обръщението му в ООН и му намекна, че трябва да го отпразнуват. Али се съгласи и го покани да вечерят заедно с неколцина негови приятели в „Ла Гулю“. Дейвид отклони поканата. Оправда се, че трябва да лети за Западния бряг.
Али беше заявил пред Общото събрание на ООН, че за да има траен и реален мир в Близкия изток, световната организация трябва да се намеси. Той осъди непредизвиканата с нищо атака на израелските агресори срещу палестинските граждани и настоя ООН да проведе пълно разследване. В отговор на израелските твърдения, че броят на жертвите е силно преувеличен, Али прочете списък на независими журналисти и сътрудници на благотворителни организации, които съобщаваха за над сто убити.
Веднага щом Али свърши, на трибуната се изправи израелският представител и увери събранието, че като суверенна държава Израел може и сам да проведе разследването. Той посъветва Али в бъдеще да разполагат фабриките си за производство на бомби в по-малко населени места, за да няма такива кръвопролития. Арабските делегации освиркаха тези думи.
Следващ се изказа френският представител Жусар, който призова за цивилизованост и благоприличие. Накрая той обеща, че истината рано или късно ще излезе наяве. Тъй като погледите на световната общност били отправени към Хеброн, Франция щяла да си сътрудничи с другите постоянни членове на Съвета за сигурност, за да се разбере какво в действителност се е случило. Когато Дейвид свършеше довечера, ООН щеше да е на крачка да се намеси много сериозно. А веднъж щом изпратеха международни мироопазващи сили, скоро щеше да се стигне и до образуването на палестинска държава.
Дейвид прекоси Шейсет и шеста улица и погледна към извисяващия се над него колос. Арсеналът на Седми полк, внушителен архитектурен паметник, е разположен между Парк Авеню, Лексингтън Авеню, Шейсет и шеста и Шейсет и седма улица. Зданието е построено през деветнайсети век като казарма на Първи нюйоркски полк, изпратен да се бие в Гражданската война.
В масивната сграда по-късно беше разквартирувано подразделение на Националната гвардия, но сега в нея се помещаваха женски приют, различни местни и щатски социални служби, един ресторант, няколко неправителствени организации и фирма за кетъринг, която можеше да обслужва в тези помещения едновременно няколко хиляди души.
Дейвид се заизкачва по стълбите зад един мъж приблизително на неговата възраст.
Нито за секунда не забравяше какво носи под шлифера. Когато влезе в сградата, първото, което му направи впечатление, беше глъчката, идваща от голямата зала. Не си направи труда да провери. Днес вече беше прочел обявление, че тук ще провежда среща някакъв стар училищен випуск от Бруклин.
Зави наляво и стигна до края на коридора, покрай изпокъсаните и избелели полкови знамена, покрай асансьора, и пое по стълбите. При всичките си предишни идвания ни веднъж не се беше натъквал на други хора по стълбището. Което беше малко странно, като се имаше предвид окаяното състояние на асансьора и фактът, че в тясната метална кабинка трябваше да се возиш заедно с някой душевноболен или наркоман.
Той се качи до последния етаж, но продължи нагоре, докато стигна до една заключена врата, водеща към покрива. Тук спря, включи радиостанцията в джоба си и си сложи миниатюрна слушалка с телесен цвят на ухото. Зашифрованото устройство беше настроено на честотата, която използваше личната охрана на посланика. Заслуша се. В момента никой не говореше и той погледна часовника си. Беше 7.21. Резервацията на Али беше за седем и половина, но той почти винаги закъсняваше с поне пет-десет минути.
Дейвид извади шперц и се залови за работа. Ключалките не му създаваха никакви проблеми. След като отвори вратата, той излезе във вечерния здрач. Залепи тиксо на езика на бравата и остави тежката метална врата да се затвори. Изправил се високо над блещукащите светлини на града, спокойно запали цигара.