Всичко това беше много странно на Рап. Беше прекарал целия си зрял живот, без да обяснява на никого нищо за професията си. Винаги беше разделял строго службата от личните си отношения. Мисълта да се открие на някого го побъркваше. И въпреки това сега му се стори, че думите й имат смисъл. Ако тя му кажеше, че незабавно трябва да замине в чужбина и не му дадеше никакво обяснение къде отива, колко ще се бави и какво ще прави там, сигурно и той би полудял от притеснение. Трябваше да намерят някакъв компромис.
— Напълно съм съгласен с теб, но трябва да разбереш, че няма да ми е никак лесно. По природа не съм много общителен.
Анна се разсмя.
— Знам, че не си, но щом си признаваш, битката е наполовина спечелена.
Усмивката на най-любимия човек му помогна да се отпусне и да се почувства по-добре.
— Тогава обещавам, че ще се постарая. Но и ти трябва да ми обещаеш, че няма да ме притискаш много. Съпруга или не… има неща, които не мога да ти казвам!
— А ти ми обещай, че повече няма да участваш заедно с командосите в акции.
Рап въздъхна и даде утвърдителен отговор. Анна и шефката му бяха прави. Макар че и в бъдеще щеше да попада в окото на бурята, бе глупаво и безсмислено да участва пряко в спасяването на заложниците. Това вече не беше негова работа.
— Обещавам. — Той протегна ръце и Анна се сгуши в обятията му. — Извинявай, Анна. Много съжалявам — прошепна в косата й.
— Знам, че съжаляваш. — Анна го целуна по брадичката. — Радвам се, че си отново у дома. Вече няма да ходиш никъде.
Рап реши да смени темата:
— Гладна ли си?
— Много.
— Сядай тогава. — Той премести едно от високите столчета до бара и наля чаша вино. Настърга пармезан и го поръси върху порциите макарони.
Тя обаче беше неумолима:
— Та какво трябва да направим, за да не се повтаря тази ситуация? Да не се забъркваш никога повече?
Рап не знаеше какво да отговори и реши да спечели време:
— С Айрини ще поговорим за това… ще изясним някои правила по въпроса — в какво мога и в какво не мога да се забърквам.
Анна отпи от виното.
— Знам, че не ти е лесно, скъпи, но ти си се жертвал достатъчно. Време е друг да те смени. Баща ми беше ченге трийсет години. Но не прекарваше цялото си време в ритане на врати и стрелба по лошите.
Може би беше права, но това не означаваше непременно, че трябва да е съгласен с нея. Ако действията във Филипините му бяха доказали нещо, то беше, че още не е готов да се откаже. Трябваше да измисли някакъв начин да уреди положението, преди да се е появила нова подобна задача. Или пак щеше да сбърка.
Анна се канеше да каже още нещо, когато иззвъня телефонът. Рап отиде до апарата и погледна екранчето. Обаждаха се от Ленгли.
— Рап на телефона… Господи, не говориш сериозно! Добре, идвам веднага. — И затвори.
— Какво има? — загрижено попита Анна.
— Някой току-що е застрелял палестинския представител в ООН.
ГЛАВА 50
Последният влак за Вашингтон тръгна от Пенсилвания Стейшън в 10.05 часа вечерта и пристигна на Юниън Стейшън в 1.20 през нощта. Дейвид си беше купил билет с пари в брой рано през деня, след което беше пристъпил към подготовката на кулминационните събития. Сега, когато палестинският представител беше мъртъв, той беше готов да мине на следващия етап от плана си. Съжаляваше, че му се е наложило да убие двамата бодигардове, но нямаше как да постъпи.
След като излезе от Арсенала, се върна в хотел „Шератон“ на Седмо Авеню, само на няколко пресечки южно от Парк Авеню. Беше избрал този хотел заради близостта му до зоната на действие. В района винаги имаше най-много туристи. При толкова гости от цяла Америка и от целия свят не му струваше нищо да дойде и да си тръгне незабелязано.
Щом се качи в стаята си, Дейвид изчисти за последно пушката от отпечатъци, макар че изобщо не се беше докосвал до нея с голи ръце. Всяка от частите на оръжието беше сложена в отделен голям плик за боклук, увита добре и опакована в неговия куфар на колелца. Стаята беше резервирана чрез кредитна карта и сметката за престоя му щеше да бъде платена автоматично. Беше си избрал няколко големи контейнера за смет до един строеж на Петдесет и втора улица и сега се насочи натам.
Когато доближи първия контейнер, най-напред се огледа за случайни минувачи, после небрежно отвори куфара и хвърли два от пликовете. Миг по-късно беше застанал до втория контейнер, в който тупнаха останалите два плика.
Продължи по пътя си. На Девето Авеню взе такси. Остави куфара в багажника и се настани на седалката отзад. Шофьорът го попита накъде отива и видимо беше разочарован, когато пътникът, вместо да посочи някое от летищата, отвърна: „Пенсилвания Стейшън.“ Дейвид се приготви за краткото пътуване. По-лесната част приключи. Сега трябваше да отиде във Вашингтон и да изпълни най-трудния етап от плана.