— Тогава какво, по дяволите, ги е предизвикало? — попита министърът на отбраната Кълбъртсън.
Кенеди се поколеба, преди да отговори:
— Шестнайсет ракети „Хелфайър“, изстреляни по квартала.
— Но защо?
— Ето това е въпросът — намеси се президентът с враждебен тон.
— А какво казва Фридман?
Хейс се облегна в стола си и потърси с поглед Кенеди за отговор.
— Продължава да твърди, че е имало нелегална фабрика за производство на бомби.
— Колко е достоверна информацията, че не е имало такава фабрика, че разрушенията са причинени от ракети?
— Доказателствата са доста категорични, сър.
— Колко категорични?
— Бих казала, че данните напълно противоречат на версията на израелското правителство.
— Значи вие искате да кажете — обади се Кълбъртсън, — че не можем да вярваме на думите на единствения си съюзник в региона.
Президентът кимна.
— Да. Беатрис, какво каза израелският посланик за снощи?
Бърг още не беше разговаряла нито с Голдберг, нито с посланика. В умелата дипломатическа игра големите играчи избягваха да се разпитват един друг, защото знаеха, че така или иначе ще си наговорят лъжи. Един от помощниците на Бърг се беше обадил на заместник-посланика и беше потърсил от него неофициален отговор за убийството на палестинския представител в ООН. Оттам определиха всякакво участие на Израел в атентата като смешно. Подобен отговор можеше да се очаква. Когато нещата загрубееха, хората с по-тежки длъжности щяха да задават по-трудни въпроси.
— Посолството — започна Бърг — реагира точно както очаквахме.
— Че не са замесени.
Бърг кимна.
— Айрини — обърна се президентът към ДЦР, — какво знаем за Али? Има ли причина израелците да искат да го убият? Или по-точно — Бен Фридман да иска да се отърве от него?
— Като се имат предвид отношенията между израелците и палестинците, причините са повече от достатъчно. Али е израснал в Газа и е бил активен член на терористичната група „Отряд 17“, по-късно преминава в ООП. Израелците твърдят, че също като Арафат и той е бил терорист и все още си остава такъв. Наскоро дори имаше обвинения, че е събирал средства за Бригадите на мъчениците и че се познава с някои хора, които се движат в немного приятни кръгове.
— Какви кръгове?
— Хора, занимаващи се с нелегална търговия с оръжие.
Валъри Джоунс, която до този момент беше мълчала, попита:
— Сами ли сме събрали тази информация, или са ни я дали израелците?
— Това е информация от собствени източници.
— Тогава виждаш ли нещо в последните години от биографията на Али, което би накарало МОСАД да го елиминира? — попита отново президентът.
Фридман не излизаше от ума на Хейс, но Айрини не го винеше. Въпреки отрицанието на шефа на МОСАД Кенеди си мислеше, че далеч не е изключено той лично да е наредил Али да бъде премахнат. Съществуваха много причини Фридман да не предприема такъв дързък ход. Но, от друга страна, в последно време той се беше показал като нагъл и непредсказуем. Президентът чакаше отговор от Кенеди. Тя предпазливо отвърна:
— Преди една година бих си казала, че Бен Фридман не е способен на подобна драстична мярка, но днес вече не бих се изненадала, ако той е заповядал убийството. — Тя се поколеба секунда, сякаш искаше да добави още нещо, но замълча.
Което обаче не убягна на президента.
— Какво има?
— Опитвам се да се поставя на мястото на израелците и да разгледам ситуацията от тяхната позиция. През последните две години атентатори камикадзе отнеха немалко животи. Ако решат да отмъщават на принципа „око за око“…
Хейс кимна:
— Ще ударят палестинците там, където те се чувстват най-сигурни, и ще ги изкарат от равновесие.
— Възможно е. — Кенеди сви рамене. — Малко е пресилено, но е възможно.
На Хейс, изглежда, това не му се понрави.
— Да се сещате за друг вероятен виновник освен МОСАД? — попита сприхаво.
Рап беше слушал с голям интерес дискусията, но въпреки че изобщо не вярваше на Бен Фридман, според него имаше и други версии, които трябваше да се проверят. Освен това той знаеше повече по въпроса от тук присъстващите, но Кенеди изрично му беше наредила да запази мнението си за момента, в който ще останат насаме с президента.
ГЛАВА 52
Министър-председателят Голдберг преди никога не се бе чувствал в по-голяма безизходица. По-лошо беше и от войната Йом Кипур, когато го бяха обкръжили сирийските сили и го обстрелваха с артилерия, докато ушите му започнаха да кървят. Тогава той заповяда на командирите да задържат позициите, додето бъде предприета контраатака. Не беше спал три денонощия. Той и хората му се сражаваха с превъзхождащите ги сирийски части в кървавата битка при Голанските възвишения. Най-накрая дойдоха подкрепления и контраатаката все пак беше предприета. Израелската армия отблъсна сирийците извън границите на страната и стигна на един хвърлей разстояние от Дамаск.