Часът е пет и седемнайсет минути и е тъмно, когато навлизам в селце в Чилтърнс. От едната страна на лъкатушещия селски път са разпръснати къщи. Две от тях са старинни, боядисани в шоколадовокафяво, но повечето са нови - строени през трийсетте, петдесетте години или по-наскоро - и не представляват нищо особено, въпреки че тук очевидно живеят хора с пари - на една алея е паркиран „Ягуар", а до бордюра е спряло „Порше Кайен" с тъмни стъкла. От едната страна на пътя фаровете на джипа осветяват незасадена зимна нива и изсъхнало дърво. Няма тротоар и улични лампи.
Минавам през селото. Къщите оредяват. Отклонението, което търся, е тясна пролука в избуял жив плет. Намалявам. През пролуката, отвъд площ с буренясал чакъл, се вижда ниска бяла къща от трийсетте години на фон от тъмни дървета. В стрехите има две капандури, същински очи. Едната свети, сякаш къщата намига. Лампите на долния етаж също са запалени, но завесите са дръпнати. На алеята е паркирана кола. Номерата съответстват на превозното средство, регистрирано на името на Иън Грейвс.
Майка му е починала преди два месеца на осемдесет и осем години след кратък престой в болница. Битовите сметки предполагат, че оттогава къщата е необитаема.
Спирам на отбивката на трийсетина метра след входа на алеята и се връщам по тъмния път към къщата. Единственият признак на живот е жена с яке „Барбур", която ме изпреварва, разхождайки дебел черен лабрадор.
Завивам в алеята и тръгвам по чакъла. Нощта е ветровита. Дърветата зад сградата се огъват и свистят срещу мен.
Натискам звънеца. Отвътре се чува електронна камбанка. Съзирам движение. Дали беше движение? Чакам да чуя приближаващи се стъпки и да видя очертанията на стегната фигура зад оребреното стъкло на външната врата, но не се случва нищо. След двайсетина секунди отново натискам звънеца. Къщата е малка. Грейвс сигурно ме е чул. Може би е в банята.
Минава още една минута. Все още нищо.
Отстъпвам назад и поглеждам към светещия прозорец на капандурата. Виждам само част от сводестия таван с петно светлина, насочена нагоре от настолна лампа. Няма движение. Завесите на долния етаж не помръдват.
Изваждам фенерчето и го запалвам. Отстрани на къщата минава пътека. Тръгвам по нея. Завесите на страничен прозорец са открехнати. Светлина, проникваща през отворена врата от коридора вътре, озарява легло с разхвърляни върху него декоративни предмети - бяло-сини кутийки за накити „Уеджуд" вазички, сувенирни чинийки, малки порцеланови букети - и преобърната картонена кутия, сякаш е била изпразнена набързо. Промъквам се по-наблизо и надничам, за да видя повече от стаята. В тъмен ъгъл има шкаф. Долното чекмедже е издърпано и от трите му страни висят дрехи. Горното чекмедже е извадено и изсипано, сякаш някой набързо е преровил съдържанието му, търсейки нещо.
Отново някакъв звук. Врата, затваряща се тихо?
Стискам фенерчето и заобикалям отзад къщата. Не се вижда никой. Дърветата скърцат от вятъра. Втренчвам се в тях. Нищо. После отново се обръщам към къщата.
Врати към вътрешен двор с дръпнати завеси. Стаята вътре тъне в мрак. Светъл прозорец със спуснати щори, а до него -задна врата с оребрено стъкло на прозорчето. Увивам ръката си с носна кърпа и натискам дръжката. Вратата е отключена.
Виждам кухня с протрити пластмасови столове и линолеум на пода.
Влизам вътре и затварям вратата след себе си. Не чувам никакъв звук.
- Здравейте. Господин Грейвс?
Прекосявам кухнята и отивам в коридора. Вратата на спалнята е открехната, а до нея сигурно е банята...
Той е притиснат между тоалетната чиния и стената. Очите му са отворени, а на лицето му е изписан лек протест. Убит е с нож. Дрехите му, които вече не са безцветни, са лепкави от тъмночервена кръв.
Времето сякаш спира. Не знам колко дълго. И после...
О, боже.
Изведнъж изпитвам желание да избягам и да се скрия. Да карам бързо и да отида колкото е възможно по-далеч, да се заровя някъде, където този ужас няма да ме намери...
Престани.
Отново усещам някакво движение в къщата. Миг по-късно се затваря врата...
Сама ли си? Ослушай се.
От съседната стая не се чува контролирано дишане, нито скърцане на дъските на пода. Да.