Но те са знаели, че ще дойдеш.
Подслушвали ли са телефона на Грейвс? Слушали ли са, когато му се обадих?
Казах му, че ще изпратя кола. Когато са почукали, той трябва да е помислил, че е полицията. Колко души са стояли на прага, когато Грейвс е отворил вратата? Един? Двама? И той сигурно е изпитал леко облекчение, че поне са изпратили цивилни.
Горкото копеле. Горкото глупаво копеле.
Или се е паникьосал? Обадил ли се е на някого, за да го предупреди, че всичко ще бъде разкрито?
Трябваше да изпратя Роби. Не, изобщо не трябваше да се обаждам на Грейвс. Трябваше да дойда и да го разоблича, с доказателство или без. Не трябваше да им давам шанс...
Някакъв звук пронизва тишината в къщата, настойчив, отривист. Мобилен телефон.
Това ме подтиква към действие. Хуквам по малкия коридор, завивам надясно и влизам в тъмна дневна. Екранчето на телефона свети в синьо на пода. Взимам го. Показва номер.
Натискам бутона за отговор и допирам телефона до ухото си. Четири секунди мълчание и после линията прекъсва.
Отмествам телефона от ухото си и се втренчвам в екранчето.
Съсредоточи се. Нямаш много време.
Отварям „Дневник на обажданията". Отивам на „Приети обаждания". Най-отгоре в списъка е последното обаждане, в 19:34, от мобилен телефон, с времетраене шест секунди. Второ в списъка е от „Непознат номер" моето обаждане до Грейвс, обезопасено и непроследимо, записано в 16:55.
Отварям „Набирани номера“ и го виждам. В 17:08 - няколко минути след като съм затворила - Грейвс е позвънил на същия номер и обаждането е продължило по-малко от две минути.
Паникьосал ли се е? Предупредил ли е някого? Помощ ли е искал? И сега човекът с този номер се обади отново. Проверяваше дали Грейвс е добре? Или че не е добре? Проверяваше дали работата е свършена? Или проверяваше мен?
Може да са се обаждали от километри разстояние. Или от края на градината, до дърветата...
Обзема ме паника. Престани.
Запомни номера. Повтори го. Запамети ли го? Добре. А сега изключи телефона. Не го оставяй. Сложи го в джоба си. В момента имаш предимство пред полицията. Погрижи се това да остане така.
А сега изчезвай. По-живо.
Тръгвам по коридора. От една страна, не искам да погледна, искам да се престоря, че трупът в банята не е там. От друга страна, искам да го видя пак. За да бъда сигурна?
Нищо не се е променило. Мъртъвците се движат само в кошмарите. И все пак не мога да откъсна очи от него. Вървя заднишком през кухнята и спирам едва когато се блъскам в умивалника.
Разкарай се оттук.
Ами ако те са навън и чакат?
Отварям задната врата, използвайки носната кърпа. Спирам на прага и се втренчвам в мрака. Нищо. Няма тъмни очертания, нито внезапна атака.
Излизам. Затварям вратата. Добре, не бързай. Машинално, внимателно, въпреки че кръвта пулсира в гърлото ми толкова силно, че може да ме задуши. Но важни са дребните детайли. Няма да оставя отпечатъци.
Обръщам се. Вечнозелените дървета в отсрещната страна на влажната морава се поклащат.
Имали някого там?
Върви. Тръгвай.
Десетина километра карам по малки селски пътища. През цялото време Грейвс е пред очите ми, сякаш е заснет на безкрайно повтаряща се лента, която съм принудена да гледам отново и отново. Ръцете ми на волана лепнат от пот. Не трябваше да се обаждаш. Не трябваше да им даваш шанс.
Най-после стигам до подходящо място - отбивка и горичка. Дърветата през зимата са голи, но има вечнозелена бодлива зеленика, нискорастяща гъста калина. Почвата е мека. Следите от гумите ще бъдат там и утре. Не мога да направя нищо по въпроса.
Слизам, изваждам резервните регистрационни табели от тайното отделение и се залавям да ги сменям. Ръцете ми са студени, вцепенени и изцапани, когато приключвам, но в села като това на Грейвс пенсионирани държавни служители прекарват времето си, като записват регистрационните номера на колите на непознати. Знам ли, жената, която разхождаше дебелия лабрадор, може да има фотографска памет. На всеки главен път, водещ към Лондон, има камери, които проверяват регистрационните номера. Няма да оставя следа за тях.
После смъквам кестенявата перука на Елизабет Кроу и я натъпквам в найлонов плик заедно с обувките и палтото й. Отново съм Карла, с червило и високи токчета, въпреки че се налага да се преборя с треперенето на ръката си, докато си слагам червилото.
Проверявам на картата, обаждам се на Роби с точни, практични инструкции, без обяснение, и накрая оглеждам джобовете на вратите и под седалките, търсейки нещо, което не бих искала да оставя.
Отново сядам зад волана, включвам двигателя и потеглям.